Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

Но чуй! Критикът заповяда

да хвърлим жалките венци

на елегичиата досада

и хока братята-певци:

„Та спрете де, недейте плака,

недейте все тъй жално квака

за стародавни векове,

пишете други стихове!“

„Добре, но ти ще ни предложиш

кинжали, маски и тръби,

мъртвичииата може би

да възкресим ще ни възложиш

така ли?“ O, каква беда!

Пишете оди, господа!

Един поет ли се прослави

във миналите славни дни.

„Да пишем оди величави!“

Не е ли все едно? Помни

какво е казал сатирика.

На „Чуждо мнение“ лирика

ти повече ли би ценил

от нашия певец унил?

Елегията е безплодна.

Кажи, каква й е целта?

А одата? Как волно тя

се извисява, благородна!

И тук бих спорил, но защо?

На двата века спор е то!

Копнял за слава, дух свободен,

и оди Ленски би творил,

но Олга не четеше оди.

Един ли днес певец унил,

в чиито песни мъка има,

е чел на своята любима

творенията си? Каква

награда висша е това!

Блажен е той, любовник скромсл,

лелеяните си мечти

на нея той да посвети —

или на свързан с нея спомен!

Макар на милата мома

по друго да хвърчи ума!

Когато лирата настроя,

на дружката от младостта,

на старата бавачка моя

творенията си аз чета.

А нявга подведа съседа,

дошел при мене на беседа,

а аз за пеша го държа

и със трагедия душа!

Или в разходка саможива

край езерото, край брега

(това разправям на шега)

подплашвам патицата дива:

от моите песни всеки път

те бързат да се разлетят!

Ами с Онегии какво става?

Поотклоних се, братя, знам.

Сега с какво се занимава?

Отчет подробен ще ви дам.

Като отшелник поминува.

Лежи до седем. Прави-струва,

след туй по риза без яка

върви към бистрата река,

подобно Байрон той преплава

тоз Хелеспонт и ободрен,

прибира се и по цял ден

със вестници се занимава

и пий кафе, дорде рече,

че трябва да се облече.

Дълбок сън, четене, разходка,

шуртящи струи, горски кът,

от селска хубавица кротка

целувка свежа някой път:

изискан обед, кон послушен,

почивка, баня в зноя душен,

усамотеност и покой,

бутилка чудно вино. Той

така живееше на село

през хубавите летни дни,

чиято нега го плени.

Спокойствие го бе обзело.

Забравил бе града почти

със скучните му суети.

Но северното наше лято

е както зимата на юг:

проблесне уж — и край; познато,

но непризнато нещо тук.

В простора вече лъха есен,

по-рядко блясва лъч небесен,

по-сив, по-кратък в денят,

горите тайнствено шумят

и оголяват; хлад повява;

мъгла се стеле над степта;

кресливи гъски на ята

летят на юг; досадно става…

Засвири севернякът зъл —

ноември вече е дошъл…

Зора зори в мъглата — хладна,

замлъкна в къра всеки шум…

Излиза вълк с вълчица гладна

на пустия, безлюден друм.

Пръхти, подушил звяра, конят

и литва, сякаш че го гонят,

със всички сили през степта.

Не смее рано сутринта

да погне кравите овчарят,

не сепва неговият рог

просторът глъхнал и широк.

Момите в къщи се затварят,

пред дружка-борина предат…

И бавни зимни дни текат…

И ледове трещят. И този

път скреж е посребрнл леса.

(Тук всеки чака рима рози,

поднасям ви я начаса.)

Ледът, покрил реката, свети,

по-чист от модните паркети,

хлапаци радостно крещят

и звучно го с кънки браздят;

с червени лапки тежка гъска —

клатушка се и тя насам,

зер иска да поплава там,

но хлъзва се и пада, съска…

Снежинки първи се въртят,

като звезди валят… валят…

Какво да нравиш зимно време

на село? Вредом глухота,

неволно скука те обземе

сред тази хладна пустота.

Да яздиш кои в полето? Бива!

Ала подковата звънлива

току се хлъзне на леда

и паднеш — ето ти беда!

Седи си у дома в забрава,

Прад, Валтер Скот да си четеш,

преглеждай сметките… Не щеш?

Добре: сърди се, пий тогава,

така ще минат ден и два

и цяла зима след това.

Тъй както Чайлд Харолд — Евгений

в ленива мисъл се вглъби —

ще вземе вана с натрошени

парченца лед и може би

ще почне сметката полека

да слага в ред… Или със щека

да чука цели часове

билярдни гладки топки две.