Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

над хълма, вече разведрен,

зората слънцето довежда,

а с него — именния ден.

Пристигат гости, пълнят двора,

гъмжи у Ларини от хора:

пристигат с глъч и препирни,

с каляски, брички и шейни.

При входа блъсканица става,

във трема шум и суетня,

във гостната — прием, шетня,

смях на кърмачки, пъстра вряка,

целувки, поздрави безкрай

и детски плач, и кучи лай.

Дебел, червен — добре охранен,

дойде е жена си Пустяков;

Гвоздин, на гол народ стопанин,

контето местно — Петушков;

Скотинини, със бели власи,

почтена двойка с челядта си —

от двегодишното дете

до мъж, навършил трийсетте;

и моят братовчед Буянов,

фуражка кривнал, с пух покрит

(познат на вас все в тоя вид);

съветникът в оставка Фляков —

измамник, лакомник и шут,

с рушвети и сплетни прочут.

И Харликови бяха тука,

с мосьо Трике, познайник нов,

французин с очила, с перука,

дошел наскоро от Тамбов.

За Таня чужденецът весел

бе в джеба си куплет донесъл,

що пели сте и вий сами:

„Reveillez-vous, belle endormie.“

Сред стари песни нейде бяха

печатали и тоз куплет.

Трике бе Досетлив поет,

изрови го из алманаха

и смело вместо belle Nina

постави belle Tatiana.

Пристигна, стегнат в нова дреха,

самият ротен командир,

ерген — на майките утеха,

на зрелите моми — кумир.

Тук новина щастлива литва:

на полка музиката идва!

Да, сам полковникът я дал!

Що радост е! Ще има бал!

Тук-там подскачат вече двойки

Но слагат обед. Под ръка

вървят към масата така:

до Таня — дълъг ред девойки,

а срещу тях — мъже. Седят,

като се кръстят и шептят.

След малко приказките спират,

устата дъвчат и мълчат.

Чинии, вилици сервират

и чаши стъклени звънят.

Но много туй не продължава —

отново се надига врява.

Говорят всички: кой крещи,

кой спори, смее се, пищи.

Вратата се отваря: Ленски

с Онегин влизат в този миг.

„Ах, най-подир!“ — с любезен

вик възкликва Ларина по женски.

И прави място всеки тук

да седнат те един до друг.

До Таня те се настаняват.

А тя — по-бледа от луна,

когато ясен ден изгрява,

като подгонена сърна

не вдига поглед: пламва цяла,

от жар и задух премаляла.

Не чула поздрава, мълчи,

навежда, бедната, очи,

едва със сълзите се бори.

Миг още — ще припадне тя.

Но с воля, с ум се овладя

и колкото да отговори,

две думи само промълви

и пак до масата се сви.

Сълзи, трагично-нервни сцени,

каквито много бе видял,

противни бяха на Евгений,

достатъчно ги бе търпял.

Чудак, дошел на празник скромен,

ала завари пир огромен,

сърдит бе той; а щом съзря

как Таня в порив плах примря,

намуси се, възнегодува;

решил на Ленски да плати

и здраво да си отмъсти,

той почна вече да ликува

и да превръща с тайна злост

в карикатура всеки гост.

Смущението на Татяна

могъл би да съзре и друг,

но в точеното бе отправен

в туй време всеки поглед тук

(за жалост малко пресолено);

Билник с цимлянско засмолено

след печеното бе редът

на масата да поднесат;

цял строй от чаши — дълги, тесни,

ми спомниха за теб с печал,

Зизй, вълшебен мой кристал,

възпята в ранните ми песни,

прекрасен съд, с любов налян,

от който често бях пиян.

Изхвръкна тапата и ето —

в билника виното тини.

Туй чакал бе Трике с куплета,

принуден дълго да търпи.

Той става. Тишина настъпва.

Татяна цялата изтръпва.

Трике, изправил се така,

запя фалшиво с лист в ръка.

Постигна той успех огромен,

похвален шум от вси страни.

Смутена тя се поклони.

Поет велик, но твърде скромен,

за нея вдига чаша той

и връчва й куплета свой.

Честитки почват оживени;

отвръща тя; дойде редът

да я приветствува и Евгений

На бедната мома видът

със тази морност, с тази вялост

в душата му събуди жалост;

той мълком й се поклони,

но взорът му се проясни,

огрял я тъжно-меланхолно.

Бе трогнат нашият герой,

или кокетничеше той —

съзнателно или неволно?

Но взорът нежност изяви

и той Татяна оживи.

Глъч, тропот; в гостната

минава тълпата — истински порой.

Така на цъфнала морава

излита шумно пчелен рой.

Сумти съсед срещу съседа,

доволен другият го гледа;