Жолийн Прюит-Паркър - Амеран

Но като се вземе предвид всичко това, дори и привидно непреодолимите проблеми, колонистите бяха успели да си създадат едно кътче цивилизация там, където преди е било пустош. Имаше магазини, кръчми, кметство и полигон като този в Уайтхол, където милицията провеждаше учения и се упражняваше в бойно изкуство.

Плановете за театър като този на самия крал, както и манеж за конни надбягвания като в Ню Гейт трябваше скоро да бъдат реализирани. Къщите бяха облицовани с дъски от кипарис, с капаци на прозорците с щори или с двойно отварящи се рамки като в Англия; имаха огромни веранди с широки врати, които пропускаха освежителния бриз. Както и къщите в Барбадос, и те бяха строени така, че да издържат на безмилостните летни жеги и на свирепите ураганни ветрове, които често атакуваха бреговете на Каролина. Широки и удобни улици, които не бяха покрити с калдъръм, а с черупки от стриди, пресичаха града и носеха имена като Мийтинг, Броуд или Уотър Стрийте. Говореше се, че скоро ще започне строежът на великолепна църква от черно кипарисово дърво. В границите на града вече се издигаха доста двуетажни сгради. Имаше и къщи в плантациите, например Мартинс Дрийм, както и къщи със собствени кейове, вдигащи се мостове, построени върху тясната ивица земя между реките Ашли и Купър. Те принадлежаха на няколкото богати заселници, които имаха парите и слугите да обработват царевицата, граховото зърно и пшеницата и да се грижат за добитъка, птиците, овцете и прасетата.

Имаше една култура — оризът, която Грей смяташе, че ще бъде от огромно значение както за местна консумация, така и за износ за Англия. Той бе сигурен, че един ден благодарение на ориза към Каролина ще потече огромно богатство.

Един плантатор, мастър Бенджамин Робинсън, беше засял по брега на един поток шепа зърна, донесени му от Мадагаскар от един черен роб, и бе събрал достатъчно бяло зърно, за да изхрани цялата колония.

— Уверен съм, че съм готов с отговор на въпросите, които кралят ме изпрати да проуча — каза Грей на Амеран по време на третата нощ, откакто бяха потеглили назад. Стояха на носа на кораба и гледаха как звездите танцуват по гладката повърхност на океана. — Той ще остане доволен от новините, които му нося.

Амеран усмихнато го погали по бузата. Пръстите й се поспряха върху белега му, който се открояваше ясно на трепкащата лунна светлина, заливаща всичко наоколо.

— Той не би могъл да е по-доволен от теб, отколкото съм аз.

— Само да можехме сега да се прибираме към лондонското пристанище на борда на „Феър Уиндс“! — каза тъжно той. — Само да не бях излязъл такъв глупак, сляп, тъп глупак.

Тя сложи нежно пръст върху устните му:

— Стореното — сторено. Не можем да живеем в миналото.

Той стисна зъби.

— Не, не можем. Но аз трябва да направя всичко възможно бъдещето ни някога отново да не се помрачава от такива страхливи предатели! — Той удари с юмрук по токовите перила на „Лъки Лейди“. — Моля се само Гидиън да не умре на път за Англия, защото страстно желая лично да сложа край на живота му.

Амеран здраво стискаше ръката на Грей. Тя се надяваше, че Гидиън ще умре. Молеше се той да е мъртъв дори сега, в този миг, в който говореха, защото с всеки изминал ден живот той щеше да събира сили, които да използва срещу Грей, когато научи, че не е успял да убие човека, за когото бе претендирал, че обича като брат. Той почти го беше убил веднъж и тя не искаше да получи още една възможност да довърши пъкленото си дело. Измъчваше я мисълта, че не бе успяла. Два пъти се бе опитвала да затвори устата му завинаги, но напразно.

— Веднага щом пратя Гидиън в гроба, смятам да се погрижа херцогинята на Мороу да бъде завинаги отстранена от кралския двор.

— Ти наистина ще нараниш сърцето й! — пошегува се Амеран.

— Наистина бих искал раната да бъде смъртоносна — каза гневно Грей. — Над главата й са се струпали облаци от съмнение след смъртта на първия й съпруг. Дори и кралицата няма да посмее да я защити срещу обвинението в опит за убийство на краля и предателство срещу страната.

— С нетърпение очаквам да видя физиономията й, когато сложа тази прокълната брошка в нейните крака — каза Амеран и се засмя, представяйки си сцената, после потупа колана на бричовете си, където в една торбичка бе зашита брошката. — Заслужава да я продам и да раздам парите на бедните. — Тя така силно се засмя, че чак коремът я присви. — Ще им кажа, че щедрата им благодетелка е херцогиня Мороу.

По устните на Грей пробягна лека усмивка.