Жолийн Прюит-Паркър - Амеран

— Джошуа Блекбърн и Лили Уоруик, разрешете ми да ви поканя да опитате най-чудесните ястия, които някога сте яли.

Амеран се засмя.

— Би било чудесно. Ти какво ще кажеш, Джошуа?

— Съгласен, Лили!

Тя погледна мъжките си дрехи и точно щеше да им предложи да си облече жълтата рокля, но се отказа, защото и двамата ни най-малко не възразяваха срещу тях, тъй като облеклото на гърба й щеше да направи историята й още по-убедителна.

Грей, капитан Били и Амеран седяха на една маса в дъното на кръчмата на Питър Поансет. Пред тях бяха наредени купа със задушено от стриди и още една със супа от омари, две блюда от алигаторски опашки и печена царевица. Всичко беше толкова вкусно, че Амеран не можеше да спре да яде. Вече бе погълнала две големи порции и бе готова с удоволствие да започне трета.

Грей й намигна и се усмихна.

Сърцето й запърха. Причината за зверския й апетит бе тяхна малка тайна.

Собственикът на кръчмата — дебел, оплешивяващ мъж с престилка, опръскана с кръв, им донесе кана с мадейра и една кана пунш с ром и ги сложи пред тях.

— Хапнете си добре, mes bon amis. Пътували сте дълго през океана и там, за където сте се отправили, няма да ви предложат такава добра храна.

Всички се засмяха.

Смехът на Амеран не беше толкова весел като на мъжете с нея. Изминалите две седмици бяха забележително спокойни, като се има предвид репутацията на Чарлз Таун като град на зверства и бруталност. Уайтхол, независимо от културата и изискаността на цивилизованото общество, бе много по-примитивен. Тук, в Чарлз Таун, поне нямаше Гидиъновци и Констанси, готови да забият нож в гърба им.

Както и в Лондон, най-шумно и най-опасно място беше пристанището, където моряци от цял свят грабеха, караха се и се биеха, кръчмите, където пиенето, комарът и проститутките довеждаха много мъже до тъжен край. Пирати с кървава слава, като тази на Монкес, често отиваха в Чарлз Таун и сега също бяха заели цяла маса в кръчмата на Питър Поансет и се хвалеха с успешните си мародерски набези. Докато не създаваха проблеми, те бяха добре дошли за Питър Поансет, както и за другите търговци и собственици на магазини, тъй като свободните моряци харчеха нашироко и плащаха със златни и сребърни монети.

Имаше и индианци наистина, но еститосите бяха дружелюбни и любознателни. Единствените свирепи индианци, които бе срещнала, бяха онези вързани с обща верига на пристанището в деня на пристигането им.

Страховете от испанско нападение се бяха уталожили, тъй като, както капитан Били бе посочил, походът през юлските жеги през местности, пълни с тресавища, гъмжащи от насекоми, причиняващи треска, и смъртоносни пепелянки, щеше да покоси половината воини още преди да са стигнали до местоназначението си. Преселниците вярваха, че до есента ще бъдат в безопасност, а дотогава се надяваха, че ще дойдат още колонисти и ще получат оръжие, което ще замести унищоженото или отвлеченото от пиратите.

От известно време Амеран слушаше доволния разказ на Бул Роулинз, който току-що се бе присъединил към тях. Той говореше за времената, когато двамата с капитан Били подмамвали кораби към скалите и за плячката, която взимали, без да дадат и една жертва.

Грей стисна ръката й под масата и мислите й отново се върнаха към изминалите дни, в които те оглеждаха Чарлз Таун, за да съберат достатъчно информация за доклада пред крал Чарлз. Грей бе успял да научи много повече под името Джошуа Блекбърн, отколкото ако се бе представил като командир на кралската флота. Амеран бе сигурна, че ако кралят не гледаше с добро око на лордовете собственици, които вземаха много от колонията и даваха съвсем малко в замяна, той щеше да бъде съпричастен към борбите на колонистите да създадат дом за семействата си и за себе си.

Населението на колонията вече наброяваше хиляда души, които не бяха само англичани. Тук имаше и френски хугеноти от фамилиите Льогаре, Жерар и Лоран, които бяха подложени на религиозно преследване в страната си и бяха потърсили убежище в Чарлз Таун. Те бяха допринесли много за икономиката му, като бяха започнали да отглеждат пшеница и ечемик и да горят катран. В Чарлз Таун бяха дошли твърде много колонисти от Антилските острови. От Барбадос бяха пристигнали производители на захар, търговци, занаятчии, моряци, слуги и роби с имена като Алстън, Бересфорд, Гибс, Лоугън, Мор.

Амеран не можа обаче да види доказателства за хвалбите на лордовете собственици, които разправяха, че дори самият въздух в Чарлз Таун прави мъжете по-жизнени, а жените — по-плодовити. Свободните граждани, господарите и робите изглеждаха бледи и уморени, а жените — изпити и слаби. Малцина доживяваха до четиридесет години. Но децата се забавляваха много по-добре от мръсните и окъсани малки бездомници, които тичаха безпризорни по претъпканите лондонски улици. Нямаше смъртоносни епидемии, причинени от плъхове или други вредители, идващи с пренаселването, но треските и дизентерията взимаха тежък данък от колонистите.