Уолтър Милър - Борба за кръв

— Там не трябва да се влиза, хомо — изръмжа един от соларианците.

— Защо?

— Там…

Заглуши го вой от вътрешността на трюма. Викаше дете. Ръката на Роки трепна.

— Те съвсем са озверели, а ние нямаме оръжие — замоли се соларианецът.

— Колко са?

— Четирима възрастни и три деца.

Роки замълча.

— Няма къде другаде да ви дявам. Ей, ти, влез вътре, а ние ще преценим, какво ще стане.

Посоченият отказа, упорито клатейки глава. Роки повтори заповедта. Той отново отказа. Хищникът, останал без оръжие, се боеше от жертвите си. Капианецът леко помръдна пистолета и му простреля крака.

— Хвърлете го вътре — монотонно заповяда той. Почти без да скриват страха за собствената си безопасност, другите двама соларианци повдигнаха крещящия от несправедливостта свой другар. Роки рязко разтвори вратата и успя да види очертанията на няколко фигури в полутъмното помещения. После соларианецът полетя през прага и резето веднага хлопна. Отначало беше тихо, а след секунди се разнесе яростен рев. Тропотът на крака се заглуши от воплите на нещастника — тялото му шумно се залепи някъде във вътрешната стена сред одобрителния вой на свирепите гласове. Останалите от екипажа стояха мълчаливо, като поразени от гръм.

— Не е много приятно място, нали? — промърмори Роки с жестоко равнодушие.

След малко той откри един склад, където затвори пленниците си и отиде да освободи девойката от вахтата й край телеграфния ключ. Когато в края на четвъртия час бе дошъл последният сигнал, тя бе паднала от умора. Сега, свита на пода, напомняше повече бедно и изплашено котенце, отколкото на енергичен и издръжлив обитател на пограничен свят. Усмихвайки се леко, Роки я наблюдаваше няколко секунди, след което се запъти да провери, дали краткото претоварване не бе предизвикало повреди в реактора. Оказа се, че нещата не са толкова зле. В разстояние на два часа успя да смени стопената секция на фокусиращите пръстени. Тези двигатели ще успеят да ги закарат до дома.

„Идиът“ остана да дрейфува в космоса, до пристигането на ремонтния кораб. Далианката не бързаше да се връща в него. Роки така насочи курса на соларианския кораб с променливи нива „с“, че нито един неприятелски звездолет не би го открил без наличието на детектори за изкривяване и деформиращи захвати. Според Роки работата бе свършена. Трюмът бе пълен с доказателства, освен това имаше и двама живи соларианци, които можеха да бъдат заставени да потвърдят думите му.

— Как ще постъпят с тях? — запита Талева, когато поеха към Шестдесетзвездния Куп.

— Веднага трябва да пристъпят към унищожаването им. — А аз си мислех, че не трябва да закачаме нехуманоидните раси.

— Да, но само когато не застрашават хората. Трябва да се предприемат военни действия. Но аз мисля, че един ултиматум ще ги застави да се предадат. Без деформатори те не могат да водят война.

— Какво ще стане със Земята, когато те се предадат.

— Можеш да попиташ коренните жители — усмихна се Роки. — Влез в клетката им и…

Тя зиморничаво потръпна.

— Някой друг път… след време, може би когато отново станат цивилизовани, нали?

Роки стана сериозен и замислено се вгледа в пронизания от звезди космос.

— За тях това е вече минало. Принадлежи им само славата на основатели на човешката раса в Космоса. Те ни подариха галактиката и ние ще им окажем голяма услуга, като ги оставим на спокойствие.

Известно време Роки гледа Талева Валкека и тя за миг като че ли загуби обичайната си самоувереност.

— Защо ме гледаш така? — възкликна тя.

Роки я остави сама, отивайки да нахрани пленените соларианци с… консервирано зеле.

© 1952 Уолтър Милър

Walter M. Miller, Jr.

Blood Bank, 1952

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010

Издание:

Злото идва! SF Трилър 22

Най-доброто от SF трилър 1–6

ИГ „Неохрон“ и ИК „Орфия“, 1998

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/17189]

Последна редакция: 2010-07-25 23:00:00

Междузвезден Стражеви Корпус.