Кони Мейсън - Танцуващият дявол

Диабло се намръщи.

— Аз… Какво стана? Каква рана?

— Не си ли спомняш?

— Не… Или поне не всичко. Стреляха ли по мен?

— Да. Надявах се, че ще ми разкажеш по-подробно. Спомняш ли си лейди Девън?

Бавна усмивка преобрази лицето на Диабло.

— Кой може да забрави малката дива котка? — Очите му бързо обходиха стаята. — Къде е тя?

— Тя стреля по теб, нали знаеш?

— Не беше нарочно, Кайл. Убеден съм, че нямаше да натисне спусъка, ако не я бях предизвикал. Вярно, заплаши ме с пистолета, но аз малко или много си го заслужих. — Ужасна мисъл му мина през главата. — Какво сте направили с нея?

Кайл определено изглеждаше неловко.

— Аз… вероятно с момичето всичко е наред, Диабло.

— Вероятно? О, кокали Господни! Кайл, не си ли сигурен?

— Бях зает да се погрижа за раната ти и не съм мислил много-много за нея. Акбар се захвана със задачата, но нямах възможност да го разпитам, тъй като малко след това ни връхлетя бурята.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Двадесет и четири часа.

Диабло започна да проклина бясно: успя да освободи ръцете си и посегна към омотаните въжета, които все още го възпираха. Резултатът от трескавите му движения бе остра, пронизваща болка, последвана от замайване. Победен, той се облегна върху възглавницата, прекалено немощен, за да продължи.

— Дяволите да те вземат, Кайл. И Акбар да вземат, ако е наранил момичето.

Кайл реши, че капитанът е прекалено разстроен и за негово добро е по-уместно да не реагира. Извърна се и се залови с каната с вода.

— Ето, изпий това — подкани той, без да обръща внимание на заплахите на Диабло, докато поднасяше чашата към устните му.

— Какво е това? — попита Диабло, а очите му подозрително се присвиха.

— Вода — отвърна Кайл, ала избегна да срещне погледа на ранения.

Мърморейки, Диабло отпи голяма глътка, но моментално я изплю, като същевременно изби чашата от ръцете на Кайл.

— Кокали господни! Опиева тинктура! Мислех, че мога да ти се доверя.

— Можеш. А сега престани да буйстваш и си почини. Обещавам да проверя какво е станало с момичето при първа възможност.

— Кажи… на Акбар… че ще му… откъсна главата… ако… нещо й се е случило — пророни Диабло, докато му ставаше все по-трудно и по-трудно да се съсредоточи.

— Ще го сторя, приятелю — врече се Кайл. И си помисли — „Само дано не е прекалено късно.“

За зла участ Кайл успя да говори с Акбар едва на следващото утро. На зазоряване бурята най-после отмина и огромният турчин веднага нареди на екипажа да поправи основната мачта и повредения рул. Справка с картите и уредите посочи, че доста са се отклонили от курса и сега се реят някъде из Атлантическия океан. Докато не зърнеха някакъв ориентир, никой не можеше да определи къде точно се намират.

Преди Диабло да се събуди, Кайл го освободи от въжетата и отиде да набави топла храна за себе си и за капитана — първата им от два дни насам. В негово отсъствие Диабло се пробуди, разкърши крайници и макар, и несигурно, се надигна. Откри, че може да се задържи прав, независимо от болката около раната и е в състояние да се движи свободно, ако не обръща внимание на тъпата болка в главата. Стискаше зъби при всяко пробождане в ребрата, но положи усилия да се измие и облече чисти дрехи. Констатира, че ако се изключи къркоренето на червата и тревогата за Девън, се справя забележително добре със задачите.

Дяволите да вземат Акбар, укоряваше го той наум. Този мъж бе прекалено усърден, когато защитава. Не допускаше, че Акбар е в състояние да си отмъсти на момичето, но човек никога не знае какво се върти в главата на свирепия турчин. Диабло реши, че е крайно време да се захване с кораба и да докаже на екипажа, че е напълно годен да командва.

Точно в този момент обектът на гневните му размишления влезе в каютата, без да чука и се сепна, когато видя изправения Диабло, който никак не изглеждаше зле.

— Слава на Аллаха! Преди двадесет и четири часа мислех, че си на прага на смъртта.

— Да, а преди това за малко да не разтегнат врата ми — промърмори Диабло. — Може би е по-добре да се прекръстя на Котарака, защото очевидно притежавам девет живота. — В следващия миг устните му се свиха в гневна гримаса. — Къде е тя, Акбар?

В първия момент Акбар се озадачи, но в следващия се сети.

— Момичето! По време на бурята имах толкова работа и грижи за кораба, че тя съвсем ми излезе от главата.

— Забравил си? Не си я наранил, нали? — разфуча се Диабло, а сребристосивите му очи проблясваха гневно. — Къде точно е лейди Девън?