Кони Мейсън: Танцуващият дявол

— Аллах да ни е на помощ! — промърмори Акбар.

— Диабло се цели високо. Дали възнамерява да я вкара в леглото си, преди да я оставим на брега?

— Иска му се, но дали ще стане, тепърва ще видим.

— На бас по една лира, че ще я люби, преди да я оставим на брега — предложи Акбар.

— Аз пък залагам на момичето — прие облога Кайл, — и очаквам, че ще забогатея с една лира.

Девън методично претърси каютата на Диабло и внимателно прегледа всички чекмеджета на отрупаното с карти бюро. Като не откри никакво оръжие, тя се насочи към разнообразните одежди, накачени по куките на преградната стена, но и там не откри нищо. Единствено по-привлекателен предмет се оказа твърде изтънения нож за разрязване на писма, ала той едва ли би изиграл ролята на оръжие, което да сплаши мъж като Диабло. В следващия миг погледът й се спря върху сандъка в другия край на помещението. Бързо застана на колене и започна да рови в него: дрехи, хартии, спомени. Почти отчаяна, тя се готвеше да се откаже, но пръстите й напипаха на самото дъно онова, което търсеше. Ръката й легна върху дръжката на малък пистолет и тя го извади.

Установи, че не е зареден и отново се зарови в сандъка да търси муниции. За нейно голямо удоволствие откри патрони, както и всичко необходимо за зареждането. Внимателно следваше указанията, получени някога от баща й и успя да подготви пистолета за стрелба. Затвори внимателно капака на сандъка, прибра оръжието в джоба, седна на леглото и зачака.

Усмивка играеше по устните на Диабло, когато се поспря пред вратата на каютата си — мислеше за момичето вътре. Тя бе с бърз ум, пламенна, с остър като бръснач език и представляваше огромно изкушение. Само като я погледнеше и кръвта му кипваше. Повечето жени щяха да се свият от ужас, но той бе сигурен, че Девън кръстосва каютата и го проклина. Би продал душата си на дявола, за да я има в леглото си, доброволно, за една възхитителна нощ. Мисълта предизвика тръпка, която премина по цялото му и го проряза в слабините. Той бавно завъртя дръжката и влезе в каютата.

Девън седеше на леглото и внимателно наблюдаваше как Диабло се приближава.

— Поръчах да донесат храна — подхвана той и жадно заоглежда елегантната й фигура. — Не си свикнала с такава, но се надявам да те засити.

— Не съм гладна — отвърна Девън предпазливо.

— Тогава може да гледаш как ще се храня. Умирам от глад. Има още доста какво да се желае от затворническите дажби.

Той се настани на единствения стол и изтегна напред дългите си крака. Последва напрегната пауза.

Девън изпита безпокойство от настойчивия поглед на Диабло, искаше й се той да каже нещо — каквото и да е. Чувстваше се по-сигурна при словесен двубой, от колкото като обект на похотливото му възхищение. Въртеше се, сякаш беше хваната в капан и дори посегна към джоба, за да усети утешителната тежест на пистолета вътре. Таблата с храна, която пристигна след малко, бе благодатно отклонение и Девън отчасти се успокои, щом Диабло прехвърли вниманието си към вечерята.

— Сигурна ли си, че няма да се присъединиш? — попита пиратът като напъхваше парче солено говеждо в устата си.

— Напълно — отвърна Девън високомерно.

— Както искаш, но ми се струва, че е по-добре да се подсилиш за… по-късно.

— По-късно? — възкликна недоумяващо Девън. — Как… Какво искаш да кажеш? Нали ме увери, че няма да пострадам?

— Нямам никакво намерение да те наранявам — отвърна Диабло с усмивка, а в очите му играеше сребриста светлина.

Диабло съзнаваше, че не бива да задява Девън така настъпателно, но тя бе олицетворение на самата невинност и той не можеше да се удържи. Дали се преструва, или наистина е недокосната, чудеше се той, докато приключваше с вечерята. Отмести таблата и се облегна назад доволен, забавляваше се. Не му се падаше често възможността да общува с дами от висшето общество. Не че страдаше от липса на женска компания. Напротив — жените лесно попадаха под чара му. Жени като Скарлет се тълпяха около него като мухи на мед. Можеше да я обладава нея и други такива като нея, когато поиска, но Девън бе по-различна и му бе приятно да си играе с нея.

— Ти… все още възнамеряваш да ме пуснеш, нали? — попита Девън, усещайки, че смелостта я напуска. Единствено допира на пистолета до бедрото й я възпираше да не изпадне в паника.

Диабло бавно кимна, усмивка заигра в ъгъла на устните му.

— Един приятел в Корнуол ще се погрижи да пристигнеш жива и здрава в Лондон, но все пак остават две дълги нощи, през които бихме могли да се опознаем по-добре — подметна той с лукав намек. — Бих искал да изуча по-отблизо всяка частица от тялото ти.