Кони Мейсън - Танцуващият дявол

Кайл се забави само миг, колкото да попита:

— Какво ще правим с момичето?

— Остави я на мен — отвърна Акбар и й хвърли зъл поглед.

— Недей… — думите на Кайл останаха недоизказани. Точно в този момент вниманието му бе привлечено от Диабло, който простена. Кайл клекна до него и всякаква мисъл за Девън изхвърча от главата му.

Но Акбар не я забрави. Сграбчи я грубо и я извлече от каютата, а после я предаде в ръцете на двама снажни пирати.

— Хвърлете я в трюма — нареди той рязко. — Ако Диабло оживее, той ще се разпореди каква да е съдбата й. Ако умре…

Нямаше нужда да довършва мисълта си. Девън не хранеше илюзии какво ще последва, ако Диабло умре.

През нощта бурята ги застигна с цялата си мощ. Дълбоко в трюма на кораба Девън се бе свила в окаяна поза. Беше й студено, изпитваше глад, чувстваше се нещастна, сгушена върху влажните бали, ужасена от косматите същества, който сновяха през краката й. Най-много се страхуваше, че ще умре на това мизерно място, далеч от близките си. Бяха минали часове, откакто я захвърлиха в трюма, изоставиха я съвсем сама и я забравиха в един напълно непознат за нея свят. Дали Диабло е все още жив, чудеше се тя непрестанно. Милостиви Боже, как се надяваше да е така. Не искаше да го убие, а само да защити честта си по единствения познат й начин. Ако трябваше да е искрена, не знаеше дали изобщо е в състояние да натисне спусъка, но Диабло сам предизвика всичко.

Изведнъж корабът се наклони заплашително и Девън се свлече от балата. Стовари се на пода, където водата стигна до глезените й. Безкрайно дълго време й се струваше, че наклоненият кораб никога няма да се изправи и тя ще бъде погълната от дълбините завинаги. Мисълта я ужасяваше и тя повтори всички молитви, които знаеше. Най-после корабът започна бавно да се надига, но само за да се килне в другата посока. Това продължи през цялата дълга нощ и на следващия ден — вятърът и дъждът създаваха невъобразим хаос на борда на „Танцуващия дявол“.

— Как е Диабло?

Вратата на капитанската каюта се отвори и Акбар буквално бе издухан вътре, а от дрехата му се стичаха потоци вода.

— Раната не е сериозна — отвърна Кайл. — Куршумът е минал отстрани, без да го засегне кой знае колко. Извадил е късмет. Кърви съвсем леко.

Акбар се намръщи и свирепите черти на лицето му станаха още по-зловещи.

— Тогава защо е още в безсъзнание? Минаха почти двадесет и четири часа.

— Заради главата — обясни Кайл. — Предполагам, че е сътресение. Полека-лека ще му мине.

Заради безопасността му по време на бурята бяха привързали Диабло към койката.

Акбар изръмжа нечленоразделно, но донякъде се успокои. Той и Диабло бяха приятели откакто Черния Барт плени турския двумачтов кораб, на който служеше Акбар. Необикновено едрият му ръст и сила бяха причина да го включат към хората на Черния Барт. Макар по онова време Диабло да бе само юноша, той спаси живота на Акбар в момента, когато високите вълни щяха да отмият от палубата изпадналия в безсъзнание турчин. Акбар бе повален от паднала мачта и щеше да бъде пометен от борда, ако Диабло не бе проявил бърза реакция — успя да привърже и двамата към счупената мачта. От тогава ги свързваше изключително приятелство. Когато Диабло оглави бунта срещу Черния Барт и взе „Танцуващия дявол“, Акбар бе неотлъчно до него.

— Грижи се добре за Диабло — изръмжа Акбар и се обърна да излезе.

— Как вървят нещата на кораба, Акбар? — попита Кайл.

— Успяваме да устоим на бурята — увери го Акбар. — „Танцуващия дявол“ е в страшна форма за такова време.

— Така е. А какво става с момичето? Къде…

Въпросът замря на устните на Кайл — точно в този миг корабът потрепери и последва шумен трясък.

— Аллах да ни е на помощ! — възкликна Акбар, готов да се втурне обратно при яростната стихия. Кайл се накани да го последва, но той поклати глава: — Погрижи се за Диабло, приятелю.

В следващия момент вече излизаше през вратата с приведена глава срещу вятъра и силния дъжд.

— Какво става?

Кайл се извърна рязко, за да открие, че очите на Диабло са отворени, макар в тях все още да личеше известна обърканост.

— Ти се събуди?

— Очевидно. И защо съм привързан към койката?

— Заради бурята. Да не пострадаш.

Корабът се наклони застрашително, после се изправи: мяташе се като коркова тапа по вълните.

— Освободи ме, Кайл. Нужен съм горе.

— Ще останеш, където си, Кит. Раната ти зараства и очевидно сътресението също минава, но все още си прекалено отмалял, за да се бориш със стихията. Акбар се справя добре.