Кони Мейсън: Съблазнена от един женкар

Целувката беше нещо повече, отколкото си беше представял, припомняше му моменти от изминалите четири години, които се беше опитвал да забрави, Фийби беше миналото му; трябва да е луд, за да извлича удоволствие от целувките й след онова, което му беше причинила. Но не би могъл да отрече чувствата, които тя събуждаше у него, макар и не всички да бяха приятни. Горчивината се бореше с желанието и го надви.

Пусна я, остро осъзнавайки загубата на топлото й тяло, вкуса и усещането за нея. Изрече с твърда решителност:

— Не затваряй ума и сърцето си за мене, Фийби. Някога ме искаше, нищо не се променило.

— Всичко се промени. — Очите й се присвиха. — Трудно ми е да повярвам, че не ме презираш, фактът, че си тук и говориш с мене, е изключителен. Намислил си нещо, Рамзи. Какво е то?

— Приписваш твърде много на посещението ми, Фийби. — Зелените му очи блеснаха дяволито. — Може би съм искал да видя дали старата искра помежду ни още съществува. Впрочем, жива е. Или може би просто искам да говоря с баща ти. Добре се разбирахме с него, ако си спомняш.

Фийби не почувства никакво желание да отговори. Колкото по-малко говореше за баща си, толкова по-добре. Нямаше да направи или да каже нещо, с което да изложи на риск живота му. Освен това, като видя Рамзи отново, това я беше разстроило повече, отколкото би искала да си признае. Не се беше променил особено много. Въпреки цинизма, несъмнено видим в зелените му очи и в подигравателната му усмивка, той беше все така силен и предизвикателен, както винаги. Още излъчваше обаяние и още имаше силата да съблазнява. С годините тя се беше научила да се противопоставя на обаятелните мъже. Освен това, сега нямаше време за Бракстън.

— Позволете ми да ви изпратя, милорд — изрече тя, минавайки край него. — Късно е и аз съм сама. Макар че вие може да нямате репутация, която да браните, аз имам.

Фийби посегна към дръжката на вратата в същия миг, когато месинговото чукче обяви пристигането на посетител.

— Очакваше ли компания? — изрече провлечено Рам.

— Не.

Почукването се повтори.

— Няма ли да видиш кой е?

Притеснение обзе Фийби. Появата на Рам тази вечер беше повече от неуместна.

— Да, разбира се.

Предпазливо завърта дръжката и отвори вратата, въздъхвайки облекчено, когато видя Дейвид Филипс застанал на прага. Възпитаният му външен вид и сериозното му поведение бяха добре дошли след всепоглъщащата мъжественост на Рам и заплашителния му чар.

— Какво те забави толкова? — запита Дейвид, пристъпвайки през прага. — Добре ли си? Имаш ли вести от… — Думите му затихнаха, когато видя Рам.

— Здравейте, Филипс — каза Рам.

— Какво прави той тук? — хлъцна Филипс.

— И аз се радвам да ви видя — отвърна Рам. — Мина много време.

— Лорд Бракстън точно си тръгваше, Дейвид — намеси се Фийби.

— Идеята беше твоя, не моя — отбеляза Рам. Обърна глава и изрече тихо, по-скоро само за нейните уши: — Мислех, че каза, че не ти е любовник.

Фийби пребледня, но бързо възстанови увереността си.

— Довиждане, милорд.

Рам мина покрай нея, без да бърза.

— Ще дойда пак друг път, да се видя с баща ти — изрече той, без да спира.

Филипс затръшна вратата зад него.

— Какво искаше Бракстън? Как те е намерил? Не се движите в едни и същи кръгове.

Все още треперейки от срещата, Фийби се помъчи да си поеме дъх, за да отговори на Дейвид. Повторното сблъскване с Рам я беше зашеметило и объркало. Трябваше да е последният човек, когото той би искал да види. Тя поне със сигурност се мъчеше да го отбягва.

— Не знам какво искаше — отвърна искрено Фийби. — Прибирах се от срещата в дружеството по египтология и той ме пресрещна. Сякаш е знаел, че ще бъда там. Ти къде беше? Мислех, че имаш намерение да присъстваш на лекцията.

Филипс отмести поглед.

— Задържаха ме. Ти вече си беше отишла, когато пристигнах там. Не си си паднала отново по тоя негодник, нали? Мислех, че си го забравила. Ако се беше омъжила за мене, когато ти предложих, щеше да бъдеш твърде заета с децата ни, за да се занимаваш с мъж като Бракстън.

Фийби изфуча негодуващо:

— Не съм се занимавала с Бракстън. Той си тръгваше, когато ти дойде. Остави го. Научи ли нещо за татко? Не мога да понасям тази неизвестност, да не знам жив ли е или мъртъв.

— Не сме единствените, които го търсят — напомни й Филипс. — Външното министерство подозира, че е откраднал амулета. Сигурна ли си, че не знаеш къде е? Ако го криеш, това не помага на баща ти, Фийби, скъпа.

— Заклевам се, нищо не знам — повтори Фийби. — Как можеш да подозираш баща ми в престъпление? Познаваш го от години. Той не е човек, който ще открадне ценно произведение на изкуството. Целият му живот е посветен на изучаването на антики; паричните печалби не го интересуват.