Кони Мейсън: Страст и омраза

Ужас скова езика на Еме. От думите му разбра, че я е познал, въпреки че тя много се беше променила през изминалите години. Знае ли за Бранд, запита се тя, отчаяно взирайки се в лицето му, за да разбере за какво мисли. Очите му оставаха все така непроницаеми. Много малко й трябваше, за да ненавижда Ник Дръмънд, и още по-малко — за да си спомни начина, по който се беше почувствала, след като се беше любила с него в онова отдавна отминало време, и скъпоценния дар, който й беше дал той в лицето на нейния син. Бранд беше единственият човек, когото си имаше на света, освен Савана, която много обичаше и която я обичаше също толкова предано. Овладя я ирационален страх, че Ник Дръмънд е дошъл да й вземе сина. Беше живяла с този страх цели пет години и отчаяно искаше Ник да си тръгне, преди да е видял Бранд.

— Влизате без позволение на моя земя. Кажете за какво сте дошли — каза тя.

— Вдовицата Тревър — изрече Ник като констатация, все още смаян, че най-накрая е намерил жената, която бе навестявала сънищата му в последните пет години. Така и не се бе излекувал от вината, че я беше изоставил толкова безсърдечно на борда на „Дикси Бел“. Обикновено не постъпваше така с жените, но тогава трябваше да хване влака. — Може би не ме помните, госпожо Тревър, но аз си спомням всеки момент от последната ни среща. Преди пет години, на борда на „Дикси Бел“. Тогава ви познавах под името Еме Фортюн. Това събужда ли някакви спомени у вас?

Да събужда някакви спомени? О, господи боже, как би могла да забрави, когато имаше живо доказателство за кратката им среща? И веднага след тази мисъл дойде споменът за изкусителната му усмивка, за еротичната му уста, която я целуваше и поглъщаше, докато тя не се почувства съвършено опиянена от невъзможна наслада.

Заинтересувано изражение се появи на лицето на лейтенант Дил, докато слушаше разговора между вдовицата Тревър и капитана. Мършавостта на фигурата й не отнемаше нищо от нейната естествена красота и Дил с нетърпение очакваше момента, когато евентуално би се сближил повече с нея. Стори му се странно, че макар капитан Дръмънд, както му се стори, да я познава, тя не даде никакви признаци, че си спомня да го е срещала. Много интересно положение, най-меко казано, помисли лейтенант Дил.

— Възможно е да сме се срещали — призна навъсено Еме. — Но е било много отдавна и дори да сме се запознали, не си спомням добре.

Тази забележка не се хареса много на Ник. Как би могла Еме Фортюн да го забрави, когато той си спомняше всяка изпълнена със страст минута от единствения път, когато бяха спали заедно?

— Знаете ли, аз ви търсих, и то доста дълго. Но никой не знаеше нищо за жена на име Еме Фортюн.

Еме сви рамене. Нямаше да си признае нищичко. Бранд беше неин и никой нямаше да й го вземе, особено пък някой проклет капитан янки, който сееше смърт и разрушение из Юга. Кой освен Савана би могъл да свидетелства в съда в нейна полза, ако Ник си втълпеше да иска попечителство върху Бранд? Тя съзнаваше, че се вманиачва на тази тема, но не можеше да направи нищо. Твърде дълго беше живяла с този страх.

— Още не сте ми казали какво правите тук вие, янките.

Гласът й беше студен и безкомпромисен, пистолетът й все така сочеше към корема на Ник.

— Свалете пистолета, госпожо Тревър, не искаме да ви сторим нищо лошо.

Ник се усмихна, опитвайки се да разсее напрежението, и Еме се взря в трапчинката на брадичката му. Въпреки че беше обрасла с брада, тя все пак веднага я забеляза. Устата й се изпълни с горчивина.

— Разбирам, че това няма да ви хареса, госпожо Тревър, но къщата ви трябва да бъде използвана като щаб — от мене и моите хора. — Той отправи оценяващ поглед към стълбището, мълчаливо пресмятайки колко хора може да се настанят в спалните горе. — Тук, в къщата, трябва да настаните само лейтенант Дил — и кимна към мълчаливо застаналия до него офицер — и мене. Войниците ще опънат палатки на поляната. Като се започне с вечерята днес, лейтенантът и аз ще се храним с вас и вашето семейство.

Еме се изсмя остро и свали пистолета.

— Възползвайте се от всичката храна, която намерите в къщата. Не сме се приготвяли за гости. По-добре ще е да си потърсите квартири другаде.

Ник изобщо не се смути.

— Ако не сте забелязали, малко плантации наоколо са годни за живеене.

— И по чия вина? — изфуча саркастично Еме. — Вие избихте мъжете ни, оставихте децата ни сираци, разрушихте домовете ни и очаквате да ви приемем с отворени обятия. Напуснете земята ми, капитане.