Кони Мейсън: Викинг

Не ти е време, дете.

Тогава едни ръце, които не можеше да види, издърпаха ризницата от нея и тя започна да се издига нагоре през тъмната, непрогледна вода, нагоре към светлината.

Торн не можеше да я открие. Тя бе останала толкова дълго под водата, че той се уплаши, че вече е мъртва. Гмуркаше се отново и отново в непрогледната дълбина, докато студът започна да отслабва рефлексите му и да отнема силата му, но още не искаше да се предаде.

Тогава като по чудо почувства копринени кичури коса да се пъхват в ръката му. Косата на Фиона. Той я стисна и заплува нагоре, докато накрая главата й се показа на повърхността. Тя като че ли не дишаше. Но той, без да съзнава откъде, бе намерил сили да свали бронята й. Това бе спасило живота й, защото Торн никога нямаше да я открие, ако бе потънала на дъното на фиорда.

Фиона изведнъж усети топлина, почувства слънчевите лъчи по лицето си, но не можеше да вдъхне първата глътки живителен въздух. Люшкаше се между живота и смъртта, осъзнавайки къде се намира, но без да може да реагира.

— Жива ли е? — запита Туролф тревожно.

— Не, мъртва е — каза Гарм, твърдо убеден, че животът окончателно е напуснал неподвижното тяло, извлечено от фиорда.

Торн не беше готов да приеме поражението. Някой му подаде кожено наметало, той уви Фиона в него и я притисна до себе си. Без да мисли, започна да я тупа по гърба, искаше да предизвика някаква реакция. И по чудо я предизвика, Фиона изпъшка и се размърда в ръцете му.

— Жива е! — извика Торн. — Слава на християнския бог, че ми я върна.

— Не е възможно, много време беше под водата — възрази Гарм невярващо.

Фиона извърна глава и изплю огромна глътка вода. Закашля се и отвори очи. Видя Торн, надвесен над нея, да я гледа с любов и безпокойство и му се усмихна с разтреперани устни.

— Какво стана?

— Едва не се удави — обясни й Торн. — Сега трябва да се стоплиш и да изпиеш нещо горещо. Щях да те загубя. Как успя да си свалиш сама бронята?

— Да, чудо е. Не съм си сваляла бронята — каза Фиона. Думите й се сториха абсурдни на Торн. Но преди да й зададе следващия въпрос, тя добави: — Помогни ми да стана.

— Фиона, не мисля…

— Още виждам кораба на Брита, Торн. — Очите й, застинали като стъклени, гледаха диво. — Трябва да направя едно нещо. Моля те.

Торн нерешително й помогна да се изправи. Тя се уви с наметалото и с треперещи крака направи няколко стъпки към брега. Торн тъкмо щеше да протестира, но размисли. Тя като че ли бе решена да сложи край на нещо, каквото и да беше то. Той застана до нея, готов да се притече на помощ, ако потрябва. Смая се, когато Фиона хвърли настрана наметалото, вдигна ръце към небето и заговори:

— Светкавици, гръмове, вятър и дъжд! Бесни морета и яростни бури! Стоварете се върху тези, които потъпкват закона на бога!

Торн се взря в нея с благоговение и страх. Тя като че ли току-що бе проклела Брита. Как беше възможно? Винаги бе отричала обвиненията, че е вещица. Никой освен вещица или магьосник не можеше да се обръща към стихиите и да призовава бурите, Фиона беше християнка. Нима беше и още нещо? Той знаеше, че тя познава старата религия на своя народ така добре, както и собствената си християнска вяра. И макар че притежаваше особени умения, никога не би ги използвала за зло.

— Какво става тук? — запита обезпокоен Туролф.

— Нищо. Фиона е изтощена, няма сили. Трябва да си почине, да стои на топло и да се нахрани. Върни се на бойното поле. Аз ще се погрижа за нея.

Гарм, Туролф и неколцината мъже, които ги бяха последвали, нерешително тръгнаха обратно към полесражението, а в това време Торн взе от земята наметалото и го уви около раменете на Фиона. Фиона почувства топлината му и се отпусна на гърдите му, изведнъж усетила крайно изтощение. Коленете й започнаха да се подгъват и Торн я взе на ръце.

— Добре ли си?

Тя го изгледа объркано.

— Да. Какво стана?

Той замря.

— Не знаеш ли?

— Знам, че едва не се удавих и ти ме спаси. Как ми свали бронята, без да разбера?

Сега Торн наистина загуби ума и дума.

— Не съм ти свалял бронята. Мислех, че ти си я свалила.

Фиона беше уморена, ужасно уморена.

— Ако аз съм я свалила, не си спомням нищо. Тя като че ли… отплува. Толкова странно беше. Бях сигурна, че ще умра, но след известно време не чувствах нужда да дишам. Мога да се закълна, че някой ми каза, че още не ми е дошло времето да умирам.

— Уморена си и си объркана — каза Торн, не знаейки как да тълкува странните й думи. — Спомняш ли си какво стана после, след като те извлякох от водата?