Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Или беше по-просто? Не беше ли така, както Бен му беше казал тогава? Не беше ли той все още влюбен във Фей Йен?

Той постоя за момент, дишаше дълбоко, осъзнаваше, че го разбира — за пръв път, откакто я беше отпратил. Той я обичаше, да, но това сега нямаше значение. Беше обвързан с новите си жени. Досега не се бе сблъсквал сериозно с това. Беше оставял нещата да се изплъзнат с надеждата времето да ги излекува, сами да се оправят, но това не стана. Беше толкова просто — да не правиш нищо. Беше му липсвала воля. Но сега…

Кимна решително. Отсега нататък щеше да бъде различен. От този момент щеше да действа, да влияе на нещата. Щеше отново да ги поправи. Щеше да започне още тази вечер с Лай Ши. И с времето… с времето тези чувства щяха да утихнат и тъмният, твърд камък на болката би могъл да се отмие.

Отпусна юмруците си, остави миналото да се оттече, да падне от пръстите му, след което се върна зад бюрото, зае се с купчината документи; подбираше само тези, на които спешно трябваше да се обърне внимание.

Фей Йен стоеше сама на терасата до езерото с боси крака. Вече беше късно и дневната жега бе утихнала, но въздухът още бе топъл и задушен и докато крачеше по хладните лакирани дъски, тя леко си вееше с ветрило.

Посещението му я бе смутило дълбоко. Първо мислеше, че това е просто гняв, че я дразни намесата му, но всъщност беше нещо повече. Дори след като се успокои — след като се изкъпа и прислужничките разтриха гърба и краката й с ароматни масла, за да се отпусне, тя чувстваше същото странно напрежение в корема и знаеше, че е свързано с него. Беше си мислила, че всичко е свършило, но още не беше; сега го осъзна.

Тя обърна глава. Отдясно, от другата страна на езерото, хангарът светеше. Тихи шумове се носеха над тъмната спокойна вода; чуваха се слугите на баща й, които приготвяха кораба за тръгване на сутринта.

Тя въздъхна, оттласна се от перилата, слезе по тесните стъпала, които водеха към брега. Там, под брилянтния кръг на луната, се спря, загледана в тъмното огледало на езерото. Под краката й на лунната светлина блестеше голям, полиран бял камък и караше отражението й — по-тъмно, по-слабо доловимо от камъка — да изглежда почти въображаемо.

Гасна — помисли си тя. — Бавно гасна като гладен дух.

Тя потръпна и се обърна, сякаш да се освободи от тая мисъл, но мисълта беше упорита, натрапваше й се, докато накрая трябваше да се изправи с лице срещу нея. Все пак беше истина. Животът, който тя трябваше да има — „истинският“ й живот, като жена на Ли Юан и майка на синовете му — беше свършил преди години. Тя го беше убила толкова сигурно, както ако си беше прерязала гърлото с нож. А животът, който водеше сега — тази поредица от празни дни, запълвани със случайни любовници и безцелни занимания — беше един вид живот след смъртта, без никаква цел и смисъл.

При тази мисъл почувства силна горчивина — чиста и неподправена. Всичко беше по нейна вина. И въпреки това какво можеше да промени? Ако имаше избор, какво би направила другояче? Тя си пое дълбоко дъх, после се обърна, изправи се още веднъж пред отражението си, наведе се напред, за да го разгледа отблизо.

Много се беше променила през последните няколко години. Навиците от преди ги нямаше. Сега не носеше никакви бижута. Дрехите й бяха по-прости — скромното чи пао беше единственото, което носеше тези дни. Косата й бе строго вчесана назад, здраво сплетена и навита на малки кокчета от двете страни на главата й.

Изглеждам като селско момиче — мислеше си тя. Да. И точно така се бе облякла онази сутрин преди три години, когато му съобщи лошата новина.

Тя остана неподвижна за миг, погълната от спомена.

— Какво би направил, ако ти кажа, че съм пропаднала? — беше го попитала тя, защото мислеше, че той ще разбере. Но той я погледна с празен поглед, озадачен от думите й. И тя трябваше да му обясни. Дете. Син. И за известно време бяха щастливи. Но това време бе кратко. Кратко като поемане на дъх.

Сега знаеше, че не е трябвало да приема Цу Ма за любовник. Но по онова време беше много трудно да си сам; трудно бе да си жена и да те пренебрегват. Във всеки случай тя беше обезумяла. Цу Ма… само мисълта за него я побъркваше. Тези следобеди, когато лежеше под него гола на одеялото му сред руините на древния храм… това беше самото блаженство. Това беше вкусът на рая.

Да, и въпреки че беше грешно, не беше нищо в сравнение с това, което направи Юан. Да убие конете… Тя потрепери, споменът бе още пресен. Как можа да го направи? Как можа да убие тези чудни, чувствителни животни? Не можеше да го разбере.