Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Не. Никой от тях не го познаваше. Нито един. Хун Миен-ло, Ли Юан, Ян Мах — всеки виждаше само повърхността му, меко закръглената маска от плът. Но под нея — под тъканта на физическата същност — имаше нещо твърдо и неподатливо; нещо напълно враждебно на живота.

Той се обърна, заслуша се във воя на ветровете над главата си и се засмя възторжено. Изведнъж въздухът се изпълни с птици, завръщащи се към гнездата си от отвъдната страна на реката, дългите им, тъмни тела, които се спускаха и кръжаха високо над лунната тъма на Нил. И тогава те се гмурнаха една по една в тъмната вода, като образуваха внезапни кръгове от светлина.

Като вестители — помисли си той и почувства как през него премина неземна тръпка. — Вестители.

Това беше място, пълно с вирове, пътеки и древни камъни, с приятни беседки и нежно ромолящи потоци. Птици пееха в огрените от слънчева светлина клони на превитите от времето смрики, а под тях сред избуялата зелена покривка излети от бронз статуи на отдавна изчезнали животни — с гравирани на хълбоците им яркочервени пиктограми — се излягаха мирно, като че ли се криеха от безмилостните лъчи на късното следобедно слънце. Това беше сцена на абсолютно спокойствие, на дълго ваяна, почти неподвижна хармония. Но днес Градината на умствения покой не даваше на Ли Юан усещането за вътрешен мир, докато той ходеше по нейните пътеки. Очите му оглеждаха повърхността на нещата, не забелязваха нищо от финия баланс между форма, цвят и тъкан, създаден с толкова труд и усилия от градинарите. Беше съсредоточен само върху твърдия зародиш на безпокойство, скрит дълбоко в него.

На връщане от дома на Тай Юе Шан беше яздил — пришпорваше лудо коня, като че ли искаше да се пречисти от онова, което чувстваше в кръвта си, но беше невъзможно. При разрушения храм се беше обърнал и огледал наоколо и накъдето и да погледнеше, виждаше нейния образ.

Ами детето?

Той спря, внезапно разбрал къде се намира. Беше се отклонил от пътеката и се бе озовал сред цветните лехи. Земята полепваше, тъмна и тежка, към светлите му обувки от козя кожа, докато ръката му се сключваше около някое цвете, мачкаше го и разпръскваше кървавочервените венчелистчета. Погледна надолу ужасен, след това си тръгна, бързите му стъпки кънтяха по плочите, докато тичаше към Южния дворец.

Ли Юан прескачаше по три стъпала, след това изтича по тревата към отворените врати на Голямата библиотека. Старият, Чу Ши-че, се сепна, вдигна поглед и понечи да стане.

— Седни, майстор Чу — каза Ли Юан запъхтяно, докато пресичаше широката стая с висок таван. Зад Чу помощникът му, с двадесет години по-млад от него, погледна с широко отворени очи, докато младият танг дърпаше стълбата по шината, след което започна да се изкачва.

— Чие хсия… — Чу излезе иззад писалището. — Нека момчето да го направи…

— Признателен съм за вашата загриженост, майстор Чу, но привилегия на танга е да прави това, което пожелае.

— Може да е така, чие хсия — отвърна старият човек, подръпвайки дългата си брада, — но каква е ползата от слугата, комуто не се позволява да служи?

Ли Юан се обърна на стълбата да погледне към пи-шу чиен . Чу Ши-че беше назначен за Инспектор на имперската библиотека от дядо му, Ли Чин, преди повече от шейсет години и през цялото това време не бе пропускал поради болест нито един ден. Дори се говореше, че Чу Ши-че притежава енциклопедични познания за архива. Движенията му бяха станали по-бавни, но умът му си беше пъргав както винаги. Ли Юан се поколеба за момент, след което отстъпи и слезе, като остави помощника на Чу — „момчето“, прегърбен мъж на около шейсет и пет години — да се покатери вместо него.

— Какво търсехте, чие хсия ! — Чу пристъпи към него, приведената му глава беше колкото белег за възраст, толкова и знак на почит към неговия танг.

Ли Юан си пое дълбоко дъх.

— Веднъж преди години видях един запис. Беше на брат ми Хан, като дете. Много малко дете. В овощната градина с майка ми, Лин Юа.

Чу се вгледа в него за момент, очите му се присвиха, след това се обърна встрани и изстреля няколко фрази на мандарин на помощника си. В следващия момент „момчето“ вече слизаше обратно, а в едната си ръка държеше дълга, тясна кутия със златен капак.

Тази кутия беше част от официалните архиви — хрониката на фамилията Ли, датираща от преди повече от двеста години. Тук, подредени от пода до тавана, бяха пълните холографски записи на фамилията, всяка кутия бе щампована с Юе Лун , лунния дракон, символ на Седмината.