Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Вдигна очи и видя Райе да се усмихва. Изпълнителният директор на „СимФик“ го искаше повече от всички събрани тук. Да вдигне отново репутацията на компанията и пак да я нареди сред челните десет на Хан Сен. Да, той беше платил над два пъти повече от това, което според брокера му щеше да върне Ким обратно.

И ето го отново тук. В стария офис на Бердичев, девет години по-късно и с деветдесет и девет години по-мъдър. Или поне така се чувстваше.

— Добре дошъл пак в „СимФик“, ши Уард — каза Райе, наведе глава и протегна на Ким двете си ръце. — Аз съм доволен, че ви наехме.

Ким се напъваше да се усмихне и да поеме ръцете на мъжа. Две години — мислеше си той — това ли беше всичко? И все пак усещането не беше както преди. Тогава той нямаше изгледи да бъде свободен, докато сега най-после имаше договор. Пет години — шест, ако избереше допълнителната възможност — и щеше отново да е свободен. И богат.

Той се обърна назад, гледаше как един от хората на Райе посипа с пясък подписа му, след което премести документите в специална папка. Документът беше дълъг, общо двадесет и четири страници, и той го бе прегледал внимателно заедно с брокера си предния ден, но това бяха формалности. Просто беше техен роб. През следващите пет години щеше да прави онова, което му кажат и когато му кажат. Доколкото не представлява заплаха за живота му или не застрашава сериозно здравето му. И при условие че е законно. Не че имаха намерение да го излагат на опасности; не и след като бяха платили, за да го наемат.

Той замислено допря долните си зъби с език. Двадесет и пет милиона юана вече бяха преведени по сметката му. Щеше да има и още. Много повече. Петнайсет милиона годишно за пет години плюс още двадесет и пет, ако останеше допълнително още една година. Освен това се полагаха премии, два процента от всяко изобретение, което впоследствие се внедри по оригиналния патент, и различни възнаграждения за довеждане на съществуващите патенти до „производствени стандарти“.

Общо взето щеше да е изключително добре. Достатъчно богат, за да заработи отново, ако нещата потръгнеха; по-зрял, по-мъдър. Щеше да има достатъчно пари, за да започне самостоятелно. Вероятно дори достатъчно, за да се ожени за дъщерята на маршала.

Погледна към Райе и се усмихна с по-приятна, спокойна усмивка.

— Доволен съм да бъда с вас, ши Райе — беше забелязал десетината старши служители, наредени в далечния край на офиса, чакащи края на разговора. — Надявам се съвместната ни работа да е плодотворна.

Тези думи, които бяха казани от Райе по-рано същия ден, разтеглиха в усмивка устните на изпълнителния директор.

— И аз се надявам, Ким. Наистина. Сега ела да продължим. Време е.

Ким кимна, след това си позволи да се обърне със слабо усещане за тежест в крайниците. В съседната стая техникът чакаше до машината си. Ким влезе в стаята, огледа го с хладен интерес, изпитал внезапно чувство за празнота — може би дори белег за страх — в стомаха си. Машината представляваше някаква конструкция, свързана чрез кабели с малък терминал. Отвън изглеждаше доста безобидна, но щеше да им даде възможност да го контролират през следващите пет години.

Роб — мислеше си той. — Отново ще съм роб. Мислеща вещ. Машина за решаване на задачи. Не личност, а машина. Средство, което ще бъде използвано, както компанията пожелае.

Той потрепери, след което пристъпи напред и позволи на техника да му помогне да си постави скобата.

Отне само секунди. След това отстъпи назад, яката леко пулсираше около врата му. Усещаше топлината й, нейната енергия, тя беше почти като жива и въпреки желанието му ръката му се вдигна незабелязано, за да я докосне и подръпне леко.

— Няма да ти причини нищо лошо — каза Райе, сякаш за да му вдъхне увереност. — Ние не предпочитаме да я използваме, но законните формалности… — гласът му някак си се загуби. — Приеми я като един вид защита. Животът в компанията е труден и много напрегнат, както знаеш — засмя се неловко. — Е… тя ще ни помогне да се грижим добре за тебе. Така всички ще бъдем доволни, нали?

Ким кимна и се усмихна на Райе с най-добрата усмивка, на която беше способен; но внезапно действителността го връхлетя. Това щеше да бъде животът му през следващите хиляда седемстотин седемдесет и един дена. Това…

Райе се обърна, взе някаква папка от помощниците си, след което се обърна отново към Ким и му я подаде.

— Това са подробностите по първото ти назначение. Решихме за начало да ти възложим нещо познато. Нещо, с което ще можеш да се заемеш веднага.