Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

И сега се беше завърнал; по-зрял и по-внушителен отпреди. Танг във всяка своя дума и действие. Да, така беше. Детето, което познаваше, вече го нямаше; сякаш никога не е било. А на негово място стоеше един непознат. Някой, когото тя би трябвало да познава, но не познаваше.

Тя се обърна, загледана назад към терасата. Там стоеше една фигура — малка, прегърбена фигура. В следващия момент разпозна баща си.

— Фей Йен? — тихо извика той. — Ти ли си там долу?

Той слезе по стъпалата и отиде при нея до водата.

— Татко — тя го прегърна нежно. — Мислех, че си си легнал.

— Така и трябва да направя, но не преди тебе, момичето ми. Какво правиш тук? Късно е. Мислех, че тръгваш рано сутринта?

— Да. Но трябваше да остана сама за малко. Да помисля.

— Ах… — за миг очите му срещнаха нейните, след това той погледна встрани. — И аз мислех. Хан има нужда от баща. Този живот не е добър за него, Фей Йен. Нужна му е силна ръка. За равновесие в живота му.

Това беше старо семейно наставление и тя се усмихваше както винаги, защото знаеше, че баща й не я съди, а само иска най-доброто за детето. Тя го разгледа за момент на лунната светлина. Сега той бе стар, сивата му коса оредяваше, мъжката му сила вехнеше и все пак, когато беше при Хан, годините му като че ли се стопяваха. Не, тя никога не го беше виждала да се смее толкова много както през последните няколко седмици.

Тя се наклони и го целуна нежно по челото. Никой на този свят не я обичаше така, както баща й. И никой не й прощаваше така, каквото и да направеше.

— Той има вуйчовци — тя като че ли отговаряше, но Ин Цу изсумтя, отпъдил мисълта.

— При това чудесни — той се засмя — къс, остър звук, пълен с разочарование. — Аз хранех такива надежди, Фей Йен. Такива планове за тях. И какво станаха? Пияници и пройдохи. Прахосници на семейните пари. Всички до един.

Беше грубо и до известна степен несправедливо, но тя не му обърна внимание. Братята й можеха да водят свои собствени битки. Сега трябваше да мисли за Хан. За Хан и за нея самата.

— А тези стражи? Мислиш ли, че Ли Юан беше прав?

Ин Цу помисли за момент и сви рамене.

— Не знам, ну ер . Това е… необикновено. Но Ли Юан си има причини, сигурен съм, и ако това му помага да успокои ума си, значи е хубаво, нали? Този младеж носи тежко бреме и го носи добре — очите му заблестяха с възхищение. — Ако беше мой син… — след това, разбрал думите си, погледна отново встрани, но не преди тя да забележи разкаянието, краткия проблясък на горчивина, които преминаха през лицето му.

Тя погледна нагоре. Далече над хълмовете две гъски се носеха бавно по небето, крилете им шумоляха тихо, докато летяха на юг към морето. Гледката я накара да свие юмруци, припомнила си езерото в Тонджиян с Ли Юан, Цу Ма и братовчедка й Ву Цай, на малкия остров, под цветните лампиони. Нощта, когато тя свиреше на пи па и пееше припева на „Две бели гъски“.

А сега беше сама. Като тревата на самотен хълм, която знае, че трябва да увехне и да умре. Думите я накараха да потрепери, тя се обърна пак с лице към баща си.

— Ела — хвана нежно ръката му. — Нека влезем вътре.

След като му пожела лека нощ, тя се върна в покоите си — към лекото, омайващо блещукане на ароматичните свещи и прислужничките, които се суетяха и приключваха подреждането на нещата, необходими за утре. След като ги отпрати с жест, отиде при спящия Хан, и се загледа в детското креватче.

Само в моменти като този, когато Хан лежеше там, с разперени ръце и крака в съня си, а тъмната му коса бе разрошена, само тогава тя разбираше колко много го обича. Не кротко, не радушно, а с дива майчина любов, покровителствена като на майка вълчица към нейните вълчета.

Посегна и нежно приглади косата му назад от очите, след което придърпа одеялото и зави гърдите му. Тя беше себелюбива, знаеше това. Мъжете, които я ухажваха — до един кухи клоуни и контета — отнемаха прекалено много от времето й. Отнемаха я от него. Но това щеше да се промени. Тя щеше да прекарва повече време с него.

Прибра ръката си бавно, неохотно, след което му изпрати тиха въздушна целувка. Нека спи — помисли си тя. — Нека да сънува приятните си детски сънища. Защото утрешният ден ще бъде дълъг. Дълъг, дълъг ден.

Ким посегна и взе четчицата за писане от поставката. Потопи я в мастилницата, придърпа документа към себе си и написа името си в края на последния лист.

— Ето — той седна отново. Това беше последният щрих, последната формалност. Сега беше техен.