Кони Мейсън - Насила оженена

— Отново Амали! Трябва ли все да ме преследва и да опропастява всичко, което ми е скъпо? — завайка се Филип, обхващайки глава в дланите си. — Ако тя не беше причинила падането ти…

— Това щеше ли да има значение?

— Както стоят сега нещата…

— Както стоят сега нещата — продължи Габи, когато Филип млъкна — Не сме в много по-различно положение, отколкото когато ме остави тук, при Марсел. Каквото и да кажа, това няма да промени мнението ти за мене.

Филип не се зае да оспорва думите й.

— Сбогом, Филип. Желая ти да намериш щастие и да имаш наследника, когото желаеш, от друга жена. Думите ти, че ме обичаш, се оказаха нетрайно щастие. Така, както се стекоха обстоятелствата, Жан принадлежи на Марсел. И след тази вечер той може да има права и върху мене.

Думите на Габи бяха съвсем ясни и Филип почувства как те отварят в него една ледена бездна. Ако тя досега не бе станала любовница на Марсел, значи сега беше готова и склонна да сподели леглото му. Неговите любовни признания, това, че имаше нужда от нея, не означаваха нищо, помисли си той огорчено и на лицето му се изписа мрачно изражение, докато продължаваше да се облича мълчаливо. Бе започнал деня с радостни мисли, чудесната им среща бе сякаш предвестник на щастието, но раздялата бе по-горчива от всякога. И всичко това заради едно малко човешко създание, което, както Филип установи, лесно би могъл да обикне. А може би вече го обичаше. Но беше твърде късно за угризения. Габи нямаше да приеме, не би искала да приеме това, което той й предлагаше. Тя искаше повече, отколкото той бе склонен да й даде.

Филип излезе със сковани стъпки от стаята и гневно отвори входната врата, стряскайки Луела, която се връщаше от разходката с Жан. Зашеметена от сблъскването с огромната фигура на Филип, дойката щеше да падне и да изпусне детето, ако Филип не го бе грабнат с една ръка и не бе я задържал с другата. Докато тя се свестяваше от уплахата си, Филип държеше Жан и се вглеждаше зашеметен в невероятно живия поглед на бебето. Откакто не бе го виждал, очите на детето бяха сменили цвета си от тъмносиньо в мъгливо сивосиньо. Кожата му изглеждаше толкова нежна, че още преди да осъзнае какво прави, Филип леко погали с пръст меката бебешка бузка.

Застанала зад гърба му, Габи го съзерцаваше, докато той галеше лицето на сина си със замислена усмивка, смекчаваща суровите му черти. Когато усети, че Габи го гледа, Филип се обърна, тикна детето в ръцете й и избяга.

В мига, когато Филип се скри от погледа й, Габи бе овладяна от огромна умора и ако Луела не беше взела Жан от ръцете й, тя щеше да го изпусне. Уплашена от внезапното пребледняване на Габи и от силните тръпки, които разтърсваха тялото й, Луела извика и това привлече Тилди от кухнята.

— Занеси детето в стаята му — заповяда рязко Тилди, обхващайки положението с един поглед — Побързай, госпожа Габи е болна, трябва да я сложим да си легне.

След минути Луела бе настанила Жан в люлката му и се бе върнала, за да помогне на Тилди, която настаняваше Габи в леглото.

— Ще повикам доктора — каза икономката, завивайки крехката фигура на Габи.

— Не! — протестира Габи със слаб глас. — Сигурна съм, че ми няма нищо; няколко часа почивка ще ми помогнат. Ще видите, утре ще съм съвсем здрава.

Тилди не изглеждаше убедена, но нямаше друг избор, освен да се подчини на желанието на Габи. Знаеше, че господин Марсел ще си дойде за вечеря и ще знае какво да направи. Тя отдавна бе преценила отношенията между Габи и Филип и добре осъзнаваше, че Марсел изпитва силни чувства към своята среброкоса любима.

Дългият следобед премина във вечер, но в положението на Габи не се забелязваше подобрение. През тези нескончаеми часове тя ту задрямваше, ту се събуждаше, понякога несвестни бълнувания тревожеха трескавия и мозък. Но въпреки всичко успя да осъзнае, че една част от живота й е свършила, и то окончателно. Сега трябваше да мисли само за Жан и за Марсел. Вече нямаше причина да му отказва.

По улиците бяха плъзнали леки мъгли, когато привечер Марсел се върна у дома и тихо влезе в стаята на Габи. Тилди го бе посрещнала на вратата с тревожната новина и той веднага бе пратил да повикат доктора. Марсел запали лампата и се загледа тревожно в покритото с пот лице на Габи.

— Господи! — извика той с мъка — Защо по-рано не ми казаха? Ти си болна, скъпа, много болна.

Габи облиза напуканите си устни с върха на езика и се опита да проговори. Марсел наля вода от каната на нощното шкафче и поднесе чашата към устните й. Тя я изпи жадно.