Кони Мейсън - Насила оженена

Необяснимият гневен изблик на Филип попремина, докато вървеше по тъмния коридор към каютата на капитана. Фактически бе вече забравил за Габи, когато ръката му отново потърси леката издутина в подплатата на жакета, сякаш за да се убеди за стотен път, че още носи документа, заради който рискуваше живота си.

Филип спря пред вратата на капитан Жискар, разтърсен до дъното на душата си от гласовете, което дочу от каютата.

— Господи боже! — изруга той на висок глас, когато позна гласа, който се обръщаше към капитана. — Не може да бъде!

И той нахлу в каютата с изписан на лицето такъв безподобен гняв, че на двамата мъже, които бяха вътре, им се стори, че пред тях се е изправил разярен бик.

— Какво става, Филип! — извика разтревожен капитан Жискар, виждайки лицето на Филип.

— Как, по дяволите, Дювал е попаднал на борда на „Наветрен“? — запита той, посочвайки с пръст към високия слаб мъж, който го гледаше със стряскащите си зелени очи. — Кой го е пуснал на моя кораб? Дал съм строга заповед при това пътуване на борда да няма никакви пътници. Знаеш причината също толкова добре, колкото и аз, Анри.

— Аз… съжалявам, Филип, наистина съжалявам — извини се Анри, стреснат от неприязънта, проявена от Филип към човек, когото всички смятаха за негов добър приятел. — Когато господин Дювал се качи на борда късно снощи, ме увери, че няма да възразиш срещу присъствието му. Добре известно е, че вие с Дювал сте съседи и приятели.

— Едно време може би — измърмори мрачно Филип. После се обърна към елегантно облечения мъж, към когото бе насочен гневът му. — Какво можеш да кажеш, Марсел? Защо си се качил на борда на „Наветрен“ под измислен предлог? Знаеш много добре, както и аз, че приятелството ни приключи със смъртта на Сесили.

— Приятелю — започна уверено Дювал, подръпвайки тънките мустаци, които украсяваха горната му устна, — тъкмо ти се отказа от приятелството ни. Тогава още скърбеше за ненавременната смърт на твоята съпруга. Готов съм да пренебрегна грубото ти държание и да продължим добрите си отношения, все едно нищо не е било.

— Дяволите да те вземат, Дювал! — изфуча Филип. — Говоря съвършено сериозно. Сесили можеше още да е жива, ако не беше ти. Не искам да имам нищо общо с тебе! Може да си убедил Анри, че сме приятели, но аз знам какво лежи помежду ни и те предупреждавам, стой далеч от мене! — Изведнъж кремъчно-сивите му очи се присвиха подозрително. — И какво, впрочем, правиш ти във Франция? Кога напусна Мартиника?

Капитан Жискар гледаше ту единия, ту другия, съвършено объркан от обрата в разговора им. Не бе имал ни най-малка представа, че Марсел Дювал има нещо общо със смъртта на Сесили Сен Сир. Ако имаше нещо вярно в това, значи сериозно се бе провинил пред Филип, пускайки този мъж на борда на „Наветрен“.

— Тръгнах от Мартиника с „Тристан“, когато ти си бил на едно от твоите пътувания до Америка — отговори веднага Марсел. — Работата ми във Франция е проста: надявах се да уредя изгоден брак за сестра си Линет.

— И уреди ли? — запита Филип.

— Разбира се, приятелю, и то забележителен — похвали се Марсел. — Догодина Линет ще стане съпруга на Пиер Бонар, единствен син и наследник на основателя на една голяма банка със същото име. Добра партия, бих казал.

— Така е — съгласи се Филип. — Добре преследваш собствените си интереси, като свързваш фамилията си с едно от най-известните имена в Европа, нали, Дювал? Сигурно си предложил добра зестра. Състоянието ти трябва да е по-голямо от това, което предполагам. Но кажи ми откъде знаеше, че „Наветрен“ е на котва в Брест?

— Не знаех. Беше чист късмет, че го намерих в пристанището, когато дойдох да си търся превоз за Мартиника. Навярно съм бил благословен с доста късмет за това пътуване — добави той със забележима надменност.

— Да, така изглежда — съгласи се Филип по-скоро с нежелание. — Сега, след като си на борда, не мога нищо да направя. — Махна с ръка към Марсел. — Имам една лична работа с Анри, така че…

— Разбира се, разбира се. Не искам да се натрапвам, затова ще ви пожелая лека нощ. Впрочем — добави той весело, — разбирам, че трябва и да ти честитя, че си имал успех в търсенето.

— Какво? — избухнаха едновременно Анри и Филип.

— Е, но какво има, господа? — запита невинно Марсел. — Говоря за съпругата ти, разбира се. Ако трябва да повярвам на капитан Жискар, госпожа Сен Сир е истинска красавица. — След като пусна тази бомба, той бързо излезе от каютата, като си тананикаше, отдалечавайки се по коридора.