Винс Флин - Денят на Апокалипсиса

По време на пътуването от Гранд Кайман до Куба водата беше малко бурна и не позволи на Скот да използва докрай мощта на двата дизелови двигателя. А тази сутрин, макар морето да бе спокойно, той не искаше да насилва двигателите без знанието на пътника. Дори в спокойни води четирийсет възела си беше голяма скорост и човек, несвикнал с нея, щеше да хване морска болест. Достатъчно беше да налети на една малка вълна и новакът щеше да изхвръкне зад борда.

Скот хранеше дълбоко уважение към водата. По своята природа всички катастрофи бяха неочаквани. В колата си закопчаваш колан и имаш въздушна възглавница, шансовете ти за оцеляване са големи. На борда на кораб обаче, ако стане катастрофа и не си със спасителна жилетка, шансовете ти да оживееш са изключително ниски. Няма значение колко добър плувец си, ако се удариш и изпаднеш в безсъзнание, отиваш право на дъното.

Затова Скот носеше малка жилетка, завързана около врата и гърдите му. Личното надуваемо спасително средство не бе по-дебело от вътрешната гума на велосипед. Толкова беше малко, че Скот често забравяше за него. Но ако се окажеше зад борда, за по-малко от секунда то автоматично щеше да се напълни с въздух и да се превърне в истинска спасителна жилетка. Освен това устройството съдържаше и малък авариен радиомаяк, който в известно отношение беше също толкова важен, колкото и самата жилетка. На непосветените приспособлението изобщо не напомняше за спасителна жилетка.

Скот никога не пропускаше да покаже на пътниците си къде се намират техните спасителни жилетки, но те рядко си ги слагаха. Тъмнокосият мъж, когото возеше днес, беше толкова груб, че изобщо не пожела да чуе кратката лекция за безопасността. Появи се при изгрев-слънце само с една чанта и на лаконичен английски му каза да потегля. Нямаше нито поздрави, нито запознанство. Дори отказа Скот да му помогне с чантата.

Мъжът веднага се беше затворил в каютата си. Сега, час и половина след като бяха излезли от пристанището, Скот започна да се пита дали непознатият ще остане в каютата през цялото пътуване. Пътникът или беше невероятен сноб, нещо обичайно в света на луксозните яхти, или бе препил до такава степен, че не можеше да се държи учтиво.

Скот огледа светлия хоризонт. Денят беше доста приятен, а и управлението на яхтата му вървеше твърде добре, за да остави грубостта на пътника да му развали настроението. Британецът хвана двойния хромиран дросел и с отмерено движение го бутна докрай напред. Дизелите зареваха с пълна мощ и вятърът забрули избелялата му от слънцето коса. Усмихна се на себе си, стиснал руля, и си каза, че ако пътникът остане долу в каютата, пътуването ще мине още по-добре.

Мустафа ал Ямани беше навел глава, протегнал пред себе си ръце в поза за молитва. Намираше се в подобно на транс състояние, молеше се на Създателя за напътствие и смелост. От последната му молитва беше минала повече от седмица, а за ал Ямани, който общуваше с Бога поне пет пъти на ден, това самоналожено отчуждение от Аллах беше най-трудната част от пътуването. И тъй като в момента двигателите на яхтата бръмчаха и вратата на неговата каюта беше заключена, подобен шанс като днешния едва ли щеше да му се удаде, преди да стане „шахид“ — смъртник-мъченик в името на народа си.

Ал Ямани беше положил доста усилия, за да не попадне в антитерористичната мрежа на американското разузнаване и неговите съюзници. Първо беше пристигнал със самолет в Йоханесбург, Южна Африка, а оттам — в Буенос Айрес, Аржентина. След еднодневен престой в Буенос Айрес промени самоличността си и провери дали някой не го следи. После се премести в Каракас, а накрая — в близката на една ръка разстояние Хавана. Именно там го чакаше яхтата заедно с провизии и капитан, който беше инструктиран да закара пътника в Гранд Бахама. Що се отнася до самата яхта, един състоятелен спонсор я беше уредил за делото. Собственикът не знаеше истинското намерение на групата, на която я даде назаем, но със сигурност се беше досетил, че не е само за приятна разходка в океана. Благодарение на този човек планът засега вървеше добре.

Физическото пътуване до тази част на света беше отнело само пет дни, но в метафизичен смисъл — цял живот. Четирийсет и една годишният гражданин на Саудитска Арабия се беше готвил за тази мисия още от деветгодишен, когато го бяха пратили да учи Корана в медресе в Мека. Петнайсетгодишен той вече се сражаваше в Афганистан срещу безбожните руснаци и усъвършенстваше уменията си като муджахидин — воин на исляма. Всяка кауза се нуждаеше от бойци, муджахидини, а за ал Ямани нямаше по-благородна кауза от тази на исляма.