Винс Флин - Денят на Апокалипсиса

Хан посочи към пленника, след като онзи за пореден път клюмна на стола.

— Всеки момент ще падне. Сигурен ли си, че искаш да продължиш с плана? — Хан скръсти ръце. — Ако изчакаме още ден-два, съм убеден, че ще го накарам да проговори.

Рап поклати глава.

— Търпението ми се изчерпа. Ако ти не го накараш да говори, аз ще го сторя.

Акрам замислено кимна. Той нямаше нищо против използването на метода „доброто ченге/лошото ченге“ при разпита. При подходящ човек резултатите можеха да са доста успешни. Самият Акрам обаче никога не прибягваше до насилие и обикновено предоставяше ролята на „лошото ченге“ на другите.

— Добре тогава. Щом стана и изляза, ти си наред.

Мич беше съгласен с плана. Той не отклони поглед от пленника и когато Акрам излезе. Заловеният не знаеше колко време е прекарал в ръцете на „домакините“ си, нито кои са те. Нямаше представа къде се намира, в коя страна, на кой континент. Разговаряше само с един човек, но той беше Акрам — роден пакистанец като самия него.

Би могъл, разбира се, да предположи, че е в собствената си страна, заловен от съперничещата на ИСИ служба — Разузнавателното бюро. И поради това навярно полагаше усилия да издържи колкото се може по-дълго с надеждата, че от ИСИ ще дойдат и ще го спасят. Бяха го наблъскали с опиати и лишили от усещане за време и ритъм. Бе един изтощен човек, завладян от несигурност и неведение. Готов беше да се пречупи. Когато Рап влезеше, щяха да се изпарят всичките му надежди.

Както беше прогнозирал Акрам, мъжът накрая до такава степен се унесе, че се наклони напред и падна. Удари се силно в пода, но не направи усилие да се изправи. Прекарал в тази безнадеждна ситуация бог знае колко време, той бе наясно, че няма сили да стане.

Акрам влезе при него с няколко помощници. Докато двамата мъже изправяха пленника, Акрам придърпа стол и им нареди да му свалят белезниците. След като пакистанецът беше развързан и свободен да движи ръцете и краката си, Акрам му подаде чаша вода. Двамата помощници се отдалечиха и застанаха до вратата в случай, че отново потрябват.

— А сега, Масуд — Акрам заговори мъжа на родния му език, — искаш ли да ми кажеш истината?

Онзи гневно изгледа разпитващия с кървясалите си очи.

— Аз ви казах истината. Не подкрепям нито талибаните, нито „Ал Кайда“. Занимавам се с тях само защото такава е работата ми.

— Нали знаеш, че генерал Мушараф строго забрани да подкрепяме талибаните и „Ал Кайда“. — Акрам беше създал у Хак впечатлението, че е приятелски настроен към него сънародник, още от момента, в който се бяха срещнали за пръв път.

— Вече ви казах — сопна се пленникът. — Единствената причина все още да се срещам с агентите си е, че трябва да ги държа под око.

— Но продължаваш да симпатизираш на каузата им, нали?

— Да, аз… Не! Не симпатизирам на каузата им! — Той наклони глава настрани.

— Ти не си ли праведен мюсюлманин?

Въпросът прозвуча като шамар в лицето на офицера от разузнаването.

— Разбира се, че съм праведен мюсюлманин — изрече той, — но аз… аз съм офицер от ИСИ. Такава е моята принадлежност.

— Сигурен съм, че е така — отвърна скептично Акрам. — Проблемът е, че не съм сигурен в твоята принадлежност и лоялност и че вече ми свършва търпението. — В гласа му нямаше никаква злоба, само лека нотка на съжаление за пленника.

Онзи закри лицето си с длани и поклати глава.

— Не знам какво да кажа. Не съм такъв, за какъвто ме смятате. — Той вдигна глава и впери умоляващ поглед в Акрам. — Питайте началниците ми. Питайте генерал Шариф. Той ще ви каже, че само изпълнявах заповеди.

Акрам поклати глава.

— Твоите началници се отрекоха от теб. За тях ти си само бреме. Казват, че не знаят каква игра играеш.

— Лъжец! — с пяна на устата отвърна Хак.

Точно към подобен развой се стремеше Акрам. Неконтролируемо поведение и рязка промяна в настроението. В първия момент — отчаян и умоляващ, а в следващия — ядосан и гневен. Акрам вдигна примирено ръце и с тъга и съжаление в гласа си продължи да играе ролята:

— Бях доста търпелив с теб, а за отплата какво ми даваш? Лъжи и обиди.

— Казах ти истината!

Акрам го удостои с почти бащински поглед.

— Не бях ли достатъчно добър с теб?

От будуването и серумите на Хак му се спеше. Той разпери ръце и се огледа из помещението.

— Има какво да се желае още от твоето гостоприемство. — После с предизвикателен тон добави: — Искам да говоря с генерал Шариф веднага!

— Нека те питам нещо, Масуд. Как се отнасяте вие към пленниците си?