Винс Флин - Денят на Апокалипсиса

Дори не си направи труда да свали очи от монитора.

— Добре дошла при нас, Пеги.

— Не отговори на въпроса ми.

Не бяха единствените в командната зала. Макмахън вече беше правил забележка на Стийли за отвратителния й навик да се държи с колегите си, сякаш са на разпит. Той небрежно погледна часовника си и каза:

— Пеги, трябваше да си тук преди един час. — Премести погледа си от часовника към измамно нежните й сини очи. — В момента сме в разгара на криза. Затова първо остави егото си отвън, после ще гледам да те въведа в ситуацията, доколкото ни позволява времето.

Макмахън вдигна слушалката на защитения телефон и остави Стийли да фучи от яд.

— Къде е главният прокурор? — попита тя.

— В защитената срещу подслушване конферентна зала заедно с директора Роуч.

Стийли тръгна да излиза, но Макмахън я спря с думите:

— В момента не можеш да влизаш там.

— Моля?

— Ще свикват Съвета по национална сигурност. Доколкото знам, наскоро не са те повишавали, затова си седни на задника и изчакай срещата да свърши.

Фордът се движеше на север по междущатски път 95 със скорост, близка до максимално позволената. Отклони по шосе 17 и продължи на североизток към Чарлстън. На един малък паркинг за камиони западно от града колата спря да зареди. Мустафа ал Ямани се събуди, когато фордът спря под ярките светлини на бензиновите колонки. Надигна се и погледна часовника на таблото пред шофьора. Беше спал почти три часа. Отново му се догади.

Слезе от колата и тръгна към магазина. В задната част на сградата откри мъжката тоалетна, влезе и заключи вратата. Извади една от таблетките, които му беше дал лекарят в Пакистан, и наплиска лицето си със студена вода. Наведе се над мивката и огледа кървясалите си очи и раздразнената кожа.

Мустафа ал Ямани нямаше да живее дълго. Сигурно щеше да умре най-много след десет дни. Единственото, от което се нуждаеше, бяха още шест дни, за да изпълни мисията. Той приемаше мисълта за смъртта с пълно спокойствие. Вярата му беше силна, толкова силна, че му даваше стимул да превъзмогне гаденето и възпалената кожа, за да продължи напред.

Радиационното отравяне беше във финалния си стадий. Лекарят в Пакистан му беше казал, че болестта ще се развие. Първите симптоми ще са умора и червени петна по кожата, приличащи на слънчево изгаряне. След това ще последва силно главоболие, гадене и диария. Косата и зъбите му ще опадат и ако остане за по-дълго в съзнание, ще стане свидетел на обилно кървене и накрая — на собствената си смърт.

Ал Ямани нямаше намерение да стига чак до там. Щеше да удари изненадващо американците и после, когато най-малко очакват, да ги удари втори път. Той излезе от тоалетната и отиде да си купи още вода и малко храна, която се надяваше да задържи в стомаха си. Вече беше отслабнал с пет килограма и нямаше никакъв апетит.

Този път седна отпред при шофьора. Потеглиха към пристанището. Кувейтецът, който караше колата, беше студент в Университета на Централна Флорида. Семейството му имаше достатъчно силни връзки, за да му уреди студентска виза по време, в което на болшинството араби на неговата възраст се отказваше да следват в Америка. Беше инструктиран да не задава много въпроси и досега поне се придържаше към заповедите. Месеци наред кувейтецът Ибрахим Якуб беше получавал тайни електронни писма, в които го инструктираха каква разузнавателна информация да събира и какви стоки и материали да купува. По-важното, заповядаха му да не припарва изобщо до джамията.

Ал Ямани му беше дал кратко разяснение, когато напускаха природния резерват. Каза му, че изпълняват мисия, прославяща Аллах. Също като него Якуб беше уахабит, горд член на най-радикалната ислямска секта. Семейството му, заселило се в Кувейт и в Саудитска Арабия, щеше да се гордее с него, когато разбереше какъв благороден път е избрал. Ал Ямани виждаше, че думите му не отиват напразно. Лицето на кувейтеца сияеше от гордост, когато си мислеше за почитта, която щеше да получи в родината си.

Ал Ямани обеща на студента, че когато настъпи часът, ще му разкрие целия план, но от съображения за сигурност в момента не може да го стори. Разбираемо, саудитецът беше доста изнервен. На карта беше заложено много. Съвсем скоро той щеше да остане съвсем сам в изпълнението на мисията и нямаше да се доверява на хлапета с жълто по устата, които не разбираха цялата сериозност на делото. Момчето беше попитало с какво име да се обръща към него. На което ал Ямани му отвърна да го нарича Мохамед, не защото се чувстваше като пророк, а защото това беше най-срещаното мюсюлманско име.