Винс Флин - Денят на Апокалипсиса

— Правим всичко възможно.

Макмахън сложи листа на бюрото си.

— По-добре да се обадя на Раймър и да задействам неговите хора. — Макмахън говореше за Пол Раймър, който оглавяваше Екипите за действия при ядрени кризи НЕСТ на Министерството на енергетиката.

— Добра идея. — Търбс излезе от стаята така бързо, както се беше появил.

Макмахън имаше на телефона шейсет бутона за бързо набиране, бутонът с номера на Раймър беше най-отгоре. Секунди след като го набра, бившият ветеран от войната във Виетнам и бивш военноморски „тюлен“ беше на линия.

Също като Макмахън, Раймър беше събуден от кошмарния звън на специалния телефон. Бяха му наредили веднага да тръгне към секретния подземен обект на Министерството на енергетиката в Джърмантаун, Мериленд.

— Раймър на телефона.

— Пол, здравей, Скип е. Момчетата от НЕСТ готови ли са?

— Вече заповядах на един от екипите за търсене и реагиране да проучи центъра на града.

— Страхотно… имам за теб и няколко пристанища, които трябва да се проверят.

— Колко са?

— Като за начало четири. Ню Йорк, Маями, Балтимор и Чарлстън.

Последва мълчание, след което Раймър отвърна със саркастичен тон:

— Така както си тръгнал, защо не добавиш Ню Орлиънс, Хюстън и Лос Анджелис в списъка?

— Знам, че задачата е трудна, Пол.

— Трудна?! Ти майтапиш ли се!

— Извинявай, но в момента разполагаме само с тази информация.

— Ами летищата?

— Наши агенти извън Щатите в момента проверяват.

— Ами ако проклетото нещо вече е в страната?

— Спряхме се на предположението, че сензорите досега щяха да са го открили.

Сензорите, за които Макмахън говореше, бяха инсталирани във всяко едно американско пристанище. Предназначението им беше да уловят радиационния сигнал, който всяко ядрено устройство излъчваше. Сензорите се справяха добре с откриването на непокрити устройства, но бяха безполезни срещу покритите.

Раймър изсумтя.

— Чух, че са се появили пакистанските учени, които издирвахме. Изглежда са били вербувани.

— Откъде го чу? — попита искрено изненаданият Макмахън.

— Току-що го разбрах от ЦБТ. Искаха моите техници да прегледат някаква информация. — Раймър спря за секунда, след което добави: — Скип, и ти, и аз знаем, че ако са получили квалифицирана научна помощ, със сигурност са покрили устройството. Което означава, че шансът нашите сензори в пристанищата да го уловят е много малък. На практика е почти нулев.

Макмахън се нуждаеше от малко време, за да осъзнае истинската сериозност на заплахата, срещу която се бяха изправили.

— Да се надяваме, че не са чак толкова умни.

— Ясно. Засега ще повикам моите резерви и ще ги накарам да започнат да проверяват пристанищата. — Раймър имаше предвид Програмата за радиологична помощ на Министерството на енергетиката. Той разполагаше с двайсет и седем екипа, разпръснати из обекти на министерството в цялата страна. Те не бяха толкова добри, колкото Екипите за търсене и реагиране. Докато не получеха по-детайлна информация обаче, щяха да запълнят липсата на хора.

— Обади ми се веднага, щом разбереш нещо друго.

— Непременно. — Макмахън затвори и погледна отново към залата. Точно в този момент влизаше разрошена Пеги Стийли. Физиономията му се намръщи още повече.

Тази напориста юристка от Министерството на правосъдието не беше хапка за всяка уста. Умна, агресивна и дяволски красива — чиста амазонка. Преди десет години той или щеше да я напердаши, или да преспи с нея, а може би и двете. Но сега, след три десетилетия работа в Бюрото, развод и лечение в клиника за алкохолици, както и с оглед на наближаващото му пенсиониране, той съумяваше да я изтърпи някак си.

Беше виждал такива да идват и да си отиват с всеки нов главен прокурор. Всичките бяха с високо самочувствие и често упражняваха силен контрол и натиск върху ФБР, без да ги е грижа за задачите на Бюрото и неговата ефективност. Някои искаха да направят име, докато други просто се стремяха ФБР да не досажда на шефа им, за да успеят и самите те да се издигнат до небесни висоти. На Макмахън обаче никога не му убягваха истинските им мотиви и той винаги ги държеше под око. Тази амбициозна особа не правеше изключение.

Стийли се устреми към стаята. Изкачи стъпалата и хвърли чантата си до бюрото на Макмахън.

— Какво, по дяволите, става?

Макмахън така беше извъртял монитора, че да може да стои прав и в същото време да чете докладите на неговия екип. Олекна му, когато се получи съобщение, че изчезналите пакистански ядрени учени са свързани с „Ал Кайда“.