Винс Флин - Денят на Апокалипсиса

— Я повтори? — Рап бе шокиран.

— Двайсет килотона.

— Това не е „мръсна“ бомба.

— Не, не е.

— Откъде ли са се сдобили с подобно нещо? Дали не са я откраднали от пакистанците?

— Засега нямаме никакви улики. Изпратихме всичко открито в Обединения център за борба с тероризма, Пентагона и Съвета за национална сигурност. Сигурно в момента някой много високопоставен в правителството се обажда в Пакистан и настоява да му предоставят пълни данни за техния ядрен арсенал.

— Дано си прав. Нещо друго?

— Открихме и доста интересни документи по товаренето. Опитваме се да ги разчетем, но са като някакви ребуси.

— Има ли нещо за товар, пристигнал по въздуха вчера?

Харли попита един от аналитиците, но онзи отговори отрицателно.

— Дали не са го записали на някой от компютрите? — попита Рап.

Аналитикът сви рамене, защото не знаеше.

Харли и Рап отидоха при групата, която работеше с компютрите. Докладваха им, че досега не са открили нищо, свързано с изпращане на товари, но все още не бяха разровили и половината информация.

Рап се чудеше дали Абдула го е излъгал или не. Нямаше да е лошо да му зададе още няколко въпроса.

— Генерале, някой от хората ти може ли да ме заведе до мястото за разпити?

Харли повика един от помощниците си и му обясни къде да заведе човека от ЦРУ, после се обърна към Рап:

— Ако се натъкнем на нещо ново, ще пратя да те повикат.

— Добре. — Рап тъкмо тръгна да си върви, когато се сети още нещо: — Ще те помоля за още една услуга. Ще наредиш ли да заредят самолета ми с гориво и да го приготвят за излитане?

— Смятай го за уредено.

Специален агент Скип Макмахън работеше във ФБР от деня, в който беше завършил Пенсилванския университет преди трийсет и пет години. Досега беше виждал много странни неща и беше участвал в повече заплетени случаи от който и да е друг в Бюрото. Но този изглежда щеше да обере всички точки. Знаеше, че не става дума за учение, иначе като началник на Отдела за борба с тероризма на ФБР щяха да го уведомят.

Да те изкарат на пожар посред нощ с ужасния звън на защитения срещу подслушване телефон STU-3 не беше никак приятно. Но тази нощ съобщението, което получи от Центъра за наблюдение и борба с тероризма го накара сам да скочи от леглото и да се облече светкавично въпреки болните си от артрит колена.

Беше пусната в ход операция Ноев ковчег. Президентът, неговият кабинет, Върховният съд и председателите на конгреса и сената — всички бяха евакуирани от града. Тази част се наричаше Продължаване на управлението. Макмахън обаче бе част от Продължаването на операциите. За разлика от изтеглените, неговата задача беше да остане и да се опита да спре или предотврати действията на терористите.

В момента той се опитваше да прави именно това, застанал до стъклената стена на стаята си в новата сграда на Тайсънс Корнър. Погледна към Центъра за наблюдение и борба с тероризма, разположен в съседната зала. Това подразделение работеше денонощно седем дни в седмицата без прекъсване и наблюдаваше дейността на терористите по цял свят. Оборудваната с модерна техника зала се обитаваше от шейсет и двама специални агенти и още двайсет и трима аналитици от ЦРУ. Аналитиците бяха част от новия Интегриран център за оценка на терористични заплахи. Центърът за борба с тероризма на ЦРУ пък се помещаваше на отделен етаж.

Макмахън гледаше към множеството от конзоли и компютри. Нещо ставаше в Кандахар, Афганистан. Очевидно ЦРУ с помощта на военните беше спипало неколцина от най-високопоставените терористи. Разузнавателната информация течеше толкова бързо, че преводачите едва смогваха. В залата влезе Джейк Търбс — директорът на Центъра за борба с тероризма на ЦРУ. Той мина през един от страничните редове между терминалите и дойде при Макмахън.

— Това дойде току-що. — Търбс му подаде един лист.

Беше списък с градове.

— Това са четирите най-натоварени пристанища в света — отбеляза Макмахън.

— Знам, но засега разполагаме само с имената им.

— В допълнение към всичките онези въздушни пратки?

— Никой не е казал, че ще е лесно, Скип.

Новият Обединен център за борба с тероризма още не бе заработил с пълния си капацитет, а вече бяха изправени пред сценарий, за който не им достигаха ресурси.

— Да, знам. — Макмахън мислеше как по-ефективно да използва подчинените си. — Има ли някаква вероятност твоите момчета да уточнят информацията?