Винс Флин - Денят на Апокалипсиса

Те се съгласиха изцяло с неговите условия. Платиха му авансово осемдесет хиляди долара в брой и щяха да му плащат още по пет хиляди долара месечно в продължение на три години. Когато новите собственици поеха нещата в свои ръце, шест от камионите бяха в прилично състояние, а два се нуждаеха от ремонт. Това беше преди тринайсет месеца. Сега се движеха само три камиона, а собствениците нямаха никакво намерение да поправят останалите. Ако нещата се развиеха по план, никоя от колите нямаше да е в движение след Деня на загиналите във войните.

Ахмед ал Адел попи с кърпичка челото си и наруга безмилостния влажен въздух в Атланта. Складът не се проветряваше. Само още няколко дни и най-накрая щеше да се върне у дома. Ал Адел беше емигрирал в Америка през 1999 г. и оттогава не минаваше и ден, в който да не съжалява, че е пристигнал в тази безбожна страна. Бяха му казали, че в Атланта има многочислено мюсюлманско население, че ще му е лесно да спечели приятели и дори да си намери съпруга. Той имаше двама вуйчовци и много братовчеди, които живееха тук. Ал Адел беше талантлив човек, умен и образован, макар и да му липсваше физическа внушителност. Но според самия него по-важно бе да ти сече пипето, отколкото да си напомпан с мускули.

Ал Адел беше шокиран, че роднините му изобщо смеят да се наричат мюсюлмани. Те бяха до такава степен покварени от Америка и нейните пороци, че със сигурност всички без изключение щяха да попаднат след смъртта си направо в Ада. Ал Адел беше готов да се върне в родната си Саудитска Арабия, когато неговите славни братя по вяра, разбиха самолетите в кулите-близнаци в Ню Йорк и в сградата на Пентагона във Вашингтон. Беше гледал как се развиват драматичните събития от спалнята си. В онзи ден той ликуваше за успеха на храбрите мюсюлмански воини.

Техният героизъм му даде куража да остане и да се бие. Малко след атаката той започна да издирва и други, които като него мислеха, че Америка е отвратителна държава, упадъчно място. Младите мюсюлманки тук вече не почитаха родителите си, както би трябвало според Корана. Излизаха на публични места, без да ги придружават техни роднини мъже. Даже не закриваха лицата си. Още по-лошо — много от тях се бяха научили да шофират.

Ал Адел беше изразил неодобрението си пред един от своите вуйчовци, но той просто си замълча. Братовчедките му се присмиваха зад гърба му. Подиграваха се с кльощавото му тяло и с традиционните му виждания. Може и да не знаеха, но той ги беше чувал да си шушукат и да се кискат. Бяха като кудкудякащи кокошки, които нямаха никаква представа за мястото си в света. Всичко това обаче щеше да се промени. Ал Адел и другарите му воини щяха да запалят искрата, която щеше да се разрасне в пожара на глобален джихад.

Ал Адел излезе в двора и тръгна към камиона със запален двигател. Двама мъже стояха и си говореха до камиона. Единият от тях тръгна към ал Адел и горещо го прегърна.

— Аллах Акбар. Бог е велик.

Ал Адел повтори поздрава.

— Лично проверих всичко. То ще те отведе към твоята съдба и отвъд нея.

— Благодаря ти. — Ал Адел го потупа по рамото. — Дано се видим отново вече на родна земя.

— Ако не там, тогава в Рая — отвърна мъжът, гордо усмихнат.

— Да. — Ал Адел грейна от задоволство. — Помниш ли заръките, които ти дадох. Ако не ти се обадя до десет сутринта, искам да позвъниш на номера, който ти записах.

Мъжът кимна.

— Знам много добре какво да правя. А сега тръгвай.

Двамата отново се прегърнаха, след което ал Адел застана зад волана на големия камион. Третият се качи до него. На кръста му се виждаше дръжката на пистолет. Ал Адел форсира двигателя и превключи на скорост.

Мъжът, който остана в склада, събра шепи пред устата си и се провикна:

— И бъди внимателен.

Ал Адел му се ухили и кимна. Доста бързо се беше научил да кара тези големи машини. Вече близо година правеше по три курса седмично от Атланта до пристанището на Чарлстън. Но никой от онези курсове не беше толкова важен като сегашния. Този път Аллах щеше да го наблюдава още по-отблизо.

Пеги Стийли сънуваше сън, изпълнен с доста насилие. Тъкмо беше нанесла удар в слабините на треньора си по карате. Но това, изглежда, не беше достатъчно, светкавично го фрасна по слънчевия сплит, в гърлото и накрая по носа. Последният удар беше като по учебник, саблен с длан. Отпрати горкия човек на земята, а от сплескания му нос шурна кръв. Тя застана над него с разчорлена коса и зачервени бузи, цялата изпотена. На лицето й се беше изписало дълбоко удовлетворение от постигнатото. Тогава се случи нещо. Някакъв дразнител на сетивата, който не идваше от съня й.