Винс Флин - Денят на Апокалипсиса

Проблемът с втория вариант беше, че шансът президента да не се подчини е петдесет на петдесет. А шансът първата дама да откаже категорично беше деветдесет и девет процента. Президентът щеше да поиска обяснение, да настоява да говори със съветниците си, за да постигне консенсус… Уорч реши, че няма нерви за подобна развръзка. Ако се получеше някакво изтичане, щеше да му мисли по-късно.

Когато обаждането се получи по засекретената радиовръзка, агентите и офицерите веднага се разтичаха. В подземния етаж на Западното крило осем мъже, част от Екипа срещу нападения на Сикрет Сървис, скочиха на крака. Облечени в черни тактически комбинезони и бронежилетки, те бързо грабнаха шлемовете си, автоматите и картечниците. Изсипаха се от Западното крило и организираха на Южната поляна периметър около „дилижанса“ — президентската лимузина.

На втория етаж двама агенти, мъж и жена, нахлуха в спалнята на семейството, без да почукат. Агентите се извиниха, но не си направиха труда да обяснят защо са разбудили президентската съпруга посред нощ. Направо издърпаха завивките, подбраха госпожа Хейс и я наметнаха с пеньоара й. Още преди да го завърже, агентите я хванаха под ръка и я изнесоха в коридора. Асансьорът ги чакаше с отворени врати. След като първата дама влезе, асансьорът тръгна надолу към приземния етаж.

Президентът се намираше в Ситуационната зала, качил краката си върху дългата и лъскава конферентна маса. Гледаше спортен канал и се канеше да ходи да си ляга, когато тежката шумоустойчива врата се отвори с трясък. Влезе Бет Йоргенсън с още трима агенти.

— Господин президент, моля ви, елате с нас.

Съвсем разбираемо, президентът беше леко шокиран.

— Какво става тук?

— Имаме заповед да ви отведем в Кемп Дейвид, сър.

Двамата агенти с размери на двукрилни гардероби грабнаха президента под ръце и го вдигнаха на крака. Йоргенсън ги изведе от Ситуационната зала, по коридора, после нагоре по стълбите. Агентите не обръщаха внимание на въпросите на президента и останаха съсредоточени върху първостепенната си задача. Излязоха забързано на колонадата на Западното крило и се затичаха по пътеката към автомобилната алея, която минаваше през Южната поляна.

Подобната на танк президентска лимузина ги чакаше със запален двигател и отворени врати. Зловещ черен миниван „Събърбън“ чакаше зад лимузината. До всеки от четирите ъгъла на вана стоеше по един агент. Двама от тях държаха в готовност пистолети „Зиг Зауер“, а другите двама — картечни пистолети „Хеклер и Кох“ MP-5.

Първата дама най-безцеремонно беше изкарана от вратата на подземието, полите на пеньоара й се вееха на вятъра, разголвайки краката й. За щастие наоколо нямаше кой да я види. Тя се озова до лимузината няколко секунди преди президента. Единият от агентите, който я беше носил на ръце през по-голямата част от маршрута, постави ръка върху тила й, натисна я, сякаш жената бе опасен престъпник рецидивист, и я бутна на пътническата седалка отзад. Трябваше да освободят път на бързо приближаващия се президент и придружаващите го агенти. С Хейс се отнесоха по абсолютно същия начин.

Обикновено имаха лимузина за поддръжка и половин дузина други коли като част от кортежа. Това обаче не се отнасяше за бързата евакуация. Тези коли в момента потегляха от гаража на Сикрет Сървис само на няколко пресечки оттук. Макар да не беше необходимо, четирима агенти се натъпкаха отзад при президента и съпругата му. Йоргенсън се качи отпред при шофьора, а още двама агенти седнаха на сгъваеми седалки зад нея.

Веднага щом се затвориха вратите на лимузината, Екипът против нападения се набута отзад в събърбъна. Двете бронирани возила се понесоха към портата и излязоха на Уест Екзекютив Драйв, където ги посрещнаха други два автомобила от униформения отдел на Сикрет Сървис. Единият застана отпред, а другият — отзад на кортежа. Шест пресечки по-късно във формацията се включиха лимузината за поддръжка, както и комуникационният миниван със стърчащи антени. Цялата евакуация беше извършена за по-малко от петдесет и две секунди.

Складът се намираше в отдалечената част на града, но подобно нещо можеше да се очаква. Имотите в Атланта бяха скъпи, а хората, които бяха купили тази малка транспортна фирма, не планираха дългосрочни инвестиции. Просто искаха да разнообразят източниците си на печалба. Предишният собственик, седемдесет и две годишен мъж, който вече не можеше да кара камион, с нетърпение очакваше да се пенсионира.