Андрея Илиев: Реваншът на Тангра

— Отървахме се.

После се качи на коня и го подкара във водата. Той се дърпаше, искаше да излезе обратно. Жребецът на Аудан бе по-сговорчив: наведе глава и пи дълго. После послушно пое напред.

Заплуваха, хванати за седлата, надолу по течението. Водата бе още ледена и скоро зъбите им затракаха. Елаур обаче насочи коня си към другия бряг едва когато лицето на младежа започна да посинява.

Изстискаха дрехите си от водата. Колобърът разтри с ръце тялото на Аудан и щом се увери, че са се постоплили, отново се метна на коня. Яздиха повече от час по едва забележим коларски път. Пред тях се стелеше огромна равнина с висока и гъста трева. Тук-там се виждаха малки горички и дерета със заоблени като женски хълбоци брегове. Стигнаха някакъв кръстопът. Пътищата станаха по-забележими, а под огромна бреза откриха полуразрушен кладенец.

Елаур спря. Внимателно огледа наоколо, после кимна. Слязоха и свалиха седлата от конете. В джобовете си откриха сушено месо и полупразен мях с кумис 24 24 Кумис — питие на нашите деди от кобилешко мляко. . Ядоха мълчаливо. Очите им още шареха неспокойно.

— Къде отиваме?

— Някъде тук — вдигна рамене Елаур.

— Защо? — обърка се Аудан.

— Крием се.

Младежът поклати измъчен глава.

— Докога?

— Не знам — глътна с неудоволствие поредната хапка колобърът. — Първо ще се скрием, после ще потърсим помощ.

Аудан искаше да го попита от кого, но умората му бе така тежка, че заспа с глава на седлото, дъвчейки. Елаур се опита да бодърства, но не издържа и четвърт час… Когато се събудиха — един от конете бе изцвилил тревожно, — вече бе късно следобед.

Елаур отиде до средата на кръстопътя и внимателно огледа друмищата.

— Този е ползван най-много — посочи той. — А в тази посока преди ден е минала двуколка.

Аудан също се взря и тръгна по затревения коловоз.

— Малка двуколка — каза след малко. — И не е теглена от кон.

— Магаре — посочи му няколко изпражнения колобърът.

— Значи няма войници — кимна младежът.

— Няма — доволен се съгласи Елаур.

— Кой въобще живее в тоя загубен край?

— Загубени хора — изгонени от племето си, престъпници, луди, ако щеш.

— Как ще ни приемат?

— Лошо.

— Защо отиваме тогава при тях?

— Имаме ли избор? — въздъхна Елаур.

Както всяко велико нещо, така и проходът към света Земя бил открит случайно. Чулман по това време бил отеснял. Албастий, господарят на тъмния, студен Север, разпердушинил света Йор и докарал оттам четиридесет хиляди девици. Още се носят легенди за настъпилия разврат… Но след десет чулмански години той имал армия от двадесет и пет хиляди йореги — дивове грозни, зли и безпощадни. Обучил ги да боравят с оръжие и започнал война с Тангра.

Вдигнаха ни по тревога в двайсет и три часа. В един след полунощ поставиха задачата: моята група трябваше да се приземи в дълбокия тил на „противника“, да преодолее с марш на скок четиринайсет километра алпийски терен и във взаимодействие с група за дълбоко разузнаване на съюзническа армия да унищожи командния пункт на „вражеската“ дивизия. Скокът със забавено отваряне на парашута бе разчетен за четири часа сутринта. Е, имаше и един куп екстри — всеки от групата скачаше на различно място; храната бе само по консервичка, а боеприпаси не раздадоха — маршрутът бил през защитена територия и изкушенията за ловуване били големи…

И ето, самолетът прави поредния заход. След като от излитането са се бъзикали с мен относно мястото на приземяването ми — Самодивски поляни — един след друг скачат Иван, Румбата… Косера… Серджо отдаде чест с два пръста и се гмурна напред.

Оправих автомата на гърдите си, пробвах по навик ремъците и застанах пред тъмната бездна. Хоп! Въздушната струя ме удари, превъртях се няколко пъти. Звездите застинаха над мен, а ръмженето на самолета започна да заглъхва някъде горе и встрани.

Падах по план. Висотомерът показваше 1500. Нямаше вятър. Нищо не виждах и оставаше само да се надявам, че пилотите са изчислили точно курса и мястото за излизането ми. 800… Ама че тъмница. Добре, че стрелките са с фосфор… 500…

Стиснах машинално халката. Боже, хич не ми пукаше! Нищо, че съм само лейтенант — скачам от шестнайсетгодишен. А това със забавеното съм го правил към трийсет пъти. Трийсет и един, да бъда по-точен. Можех спокойно да дръпна халката, коприната да изплющи и… да си изпълня задачата. Кой знае защо аз реших да плесна дявола по дупето. Тоест… Ама всичко по реда си.