Андрея Илиев: Реваншът на Тангра

— Жива вода. Бързо!

Направи няколко крачки и ме повика с жест.

Навлязохме в тясна и дълга галерия. Бях слаб, виеше ми се свят. Болката в тила блъскаше като чук в огромна ламарина. Момичето спря, подхвана ме под ръка и ме поведе. Вървяхме дълго. Първо усетих движение на въздуха, после в далечината видях светлина. Тя ме пусна и чух мекия й глас зад гърба си:

— Върви…

Слънцето ме удари в очите по-силно и от тоягата в тила. Обърнах се — момичето стоеше на входа на пещерата.

— Кои сте вие? — рекох с изсъхнали устни.

Тя посочи ниското криво дърво вляво от мен — там стоеше подпрян калашникът ми.

— Тръгвай — каза тихо. — Все по пътечката.

Погледнах напред — между хаотично намятани огромни скали се извиваше тънка и сива като смок чертичка.

— Забрави всичко — натърти тя.

Направих замаян няколко крачки.

— Хей.

Обърнах се. Момичето бе свалило баретата от главата си и я протягаше с нежелание към мен.

— Не — поклатих глава. — Подарявам ти я.

Тя се усмихна щастливо и изтича обратно…

Някак изведнъж озъбеният каменист пейзаж се смени с борове и ухаещи на пелин и мащерка поляни. След около половин час по маршрута срещнах разтревожените момчета от групата.

— Изглеждаш ужасно — ахна Серджо. — Да не си срещнал самодива?…

Навлязоха в рядка горичка — повече дъбове, тук-там габър и ниски, сякаш изродени храсти. Равнината премина в хълмове, наподобяващи шкембето на полегнал великан. Появи се и дере, а от недрата му вятърът довя шум от вода и жабешко квакане.

Смрачаваше се.

Конете пръхтяха неспокойно и често се налагаше да ги пришпорват грубо. Двамата мълчаха, наострили всички сетива в себе си.

Воденицата изскочи пред тях като жива — така бе скрита в диплите на склона и между короните на дърветата, че я видяха едва когато пътят ги изплю пред нея. Бе прихлупена и крива, със стени от бели като черепи камъни и покрита с белезникави от лишеите плочи. Вратата зееше тъмна като паст на огромно животно и протяжно прискърцваше с ръждясалите си панти.

Встрани от постройката, близо до яза, където водата падаше с глух тътен, нещо се раздвижи. Елаур подкара коня си и застана пред Аудан.

Беше сиво магаре с увиснал корем, вързано за очукана двуколка. Ровеше в голяма гаванка с овес и единствената му грижа бяха няколко конски мухи, които му налитаха със стръвно бръмчене.

— Хей! — извика Елаур към воденицата.

Отговори му само птичи писък в ниското. Той слезе от коня, хвърли поводите му в ръцете на младежа и тръгна към вратата. Извади меча си.

Аудан също скочи на земята. Върза конете на коневръза отпред и с изваден ханджар последва колобъра. Той беше застанал до огнището. Преди около час там бе горял огън; сега в него намигаха десетина живи въглени. Духна в тях и на червената им светлина успя да види купчина борини. След минута вече имаха осветление.

Обиколиха неспокойни. И преди да заключат, че са сами, видяха крива стълба от дялани греди. Елаур сложи пръст на устните си и бавно заслиза по нея. Изчезна. Дълга минута… Проточено ахкане, светлината долу се заклати като пияна.

Аудан се спусна с обнажен ханджар като бесен по стъпалата.

Колобърът се бе надвесил над дървен нар, на който лежеше по гръб възрастна жена. Ръцете й бяха скръстени над обшития с разноцветни шевици сукман, а дългата й сива коса, събрана в дебела плитка, обрамчваше като ореол жълтото й изпито лице.

— Мъртва ли е? — попита объркан младежът.

— По-лошо — изхриптя Елаур. — Да се махаме!

— Какво? — смая се Аудан.

— Бързо!

Той прибра в ножницата оръжието си и извади от канията Ханския меч, който носеше преметнат на гърба си. Вдигна го за удар и настръхнал пое нагоре по стълбите.

Младежът го последва объркан. Малко преди да излезе в помещението на воденицата, се обърна. Светлината от борината му едва достигаше до босите, напукани пети на жената. Лъч подскочи, завъртя се и падна на лицето й. Стори му се, че веждите й подскочиха, клепачите й се надигнаха… той се блъсна в спрелия на последното стъпало Елаур и едва не извика.

Колобърът го подпря с лакът и изшътка.

Единият от конете изцвили разтревожен. После и двете животни се заблъскаха на коневръза. Забуха бухал. Жабите в ниското млъкнаха, заслушани в ужасения писък на някакъв гризач.

Елаур вдигна борината с лявата си ръка и се приготви за удар с меча. Лицето му бе плувнало в пот. Капка от нея се свлече по челото му и тръгна по дълбоките бразди край носа му.