Андрея Илиев: Реваншът на Тангра

866 г. сл.Р.Хр. — покръстване на Дунавска България ( Кара-Бурджан); начало на 1200-годишния период на „проклятието на Тангра“.

2050 г. сл.Р.Хр. — година на „Белия кон“; евентуална дата на раждането на Царя (новият Иджик; инд. Калки-Аватара).

2066 г. сл.Р.Хр. — Царят навършва пълнолетие; край на периода на „проклятието на Тангра“; начало на 18-годишната война (според пророчеството от Нарабанчи).

2084 г. сл.Р.Хр. — край на 18-годишната война; начало на новата епоха (?).

Движение „Воини на Тангра“, http://www.voininatangra.org

В края на 2004 година на Събора на българската книга в музея „Земята и хората“ попаднах на изненадваща находка — книга със заглавие „Сказание за дъщерята на хана. Епосът на прабългарите 882 г.“ А авторът — представете си какво име! — Микаил Бащу ибн Шамс Тебир! Имам се за човек, който познава добре средновековната ни история. Прехвърлих я бегло и бях готов да махна с ръка — поредния балон! После видях името на Георги Костов като автор на българския поетичен текст и мисля, че това ме накара да платя скромната цена.

Върнах се у дома и се зачетох. Бях потресен! Пред мен се разкриваше величествения свят на една митология, ако не по-богата от елинската, то поне сравнима с нея.

Кой е Микаил Бащу ибн Шамс Тебир? Роден е около 820 година в Киев (Бащу на прабългарски) и затова името на града влиза в неговото — т.е. Киевчанина. Дядо му Хабдула бил от кавказките българи, които още през 737 година приели исляма, и загинал през 810 г. във въстание срещу хазарите, оглавявано от него. Синът му Шамс се преселил в т.н. Черна България. Хан Айдар, пряк потомък на Кубратовия син Бат Баян, го посрещнал радушно и го назначил за свой секретар — тебир. Звучи някак дребно, но от направените справки разбрах, че това по-скоро е пост от ранга на министър. Някъде около 820 г., когато е роден и Микаил, черните българи също приемат исляма.

През 840 г. Шамс напуска службата си при хана и основава мюсюлмански скит край Киев. На неговото място е назначен Микаил. Според „Джагфар тарихи“ („Историята на Джагфар“ — сборник от ръкописи от 1680 г.) „Айдар се страхуваше, че никой не може да замени Шамс, … но скоро, за негова превелика радост, видял, че е сбъркал: Микаил се изявил като образцов секретар. Той завършил започнатото от баща му заместване на официалната писменост — старите български знаци «куниг» — с арабско писмо.“

През 855-а хан Айдар умрял и Хазария предприела офанзива срещу Черна България. Районът на Киев бил откъснат от нея. Действащият владетел хан Джилки бил принуден да остави престола на сина си Алмиш и да се изсели с част от народа към Волга и Кама, където след известно време създал Волжка България. Микаил останал заради службата си като духовно лице в джамията „Ел Бейда“. През 863 г. бил извършен погром над мюсюлманите в града и той се оттеглил в скита на баща си.

През 865 г. получил вдъхновение свише и започнал да пише „Сказание за дъщерята на хана“. Писал го до 882 г. на общонародния език „тюрки“ с арабски букви. В основата му залегнали вярванията и митологията на прабългарите.

През 870 г. в Киев отново започнали гонения срещу мюсюлманите и Микаил бил хвърлен в тъмница. Неочаквано обаче ханът на Черна България Алмиш обсадил града и приел да сключи мир само ако му предадат тебира. Оттам Микаил заминал за Волжка България и бил посрещнат изключително радушно от хан Джилки, който го възстановил на предишния пост. Живял дълго и оставил широка диря в историята на тази държава. Основал просветна мрежа с над 220 училища към джамиите. През 895 г. извършил преброяване на населението. Организирал монетен двор и няколко експедиции за търсене на желязо, злато, сребро, мед…

Загинал при нещастен случай през 900 г. на преклонна възраст — удавил се в река до днешния град Набережние Челни.

Е, опряхме най-после и до Сказанието. Много съм изкушен да разкажа всичко, което има в него за боговете на прабългарите, йерархията им и неизбежните разпри между тях. Но поне две трети от тях съм ги вкарал в романа и затова се страхувам да не досадя на вас, читателите.

Ще се спра на чисто човешката история на младия Аудан Дуло, който, преминавайки през куп изпитания, накрая дава името българи на народа ни, тъй като част от нея съм използвал.

И така, тази част от Сказанието започва с пристигането на хан Алвар и семейството му на гости в аула на брат му Авар.