Андрея Илиев: Реваншът на Тангра

Все пак тоя беше особен случай и не отрязах нишката, която го свързваше с тялото.

— Чакар.

— Какво си? — попита пак след кратко мълчание.

— Алп.

Отвори предпазливо очи. Видя пушека долу, късите бели облачета недалеч от нас.

— Къде сме?

— Не виждаш ли?

Погледна пак под себе си и се люшна.

— Нямам парашут!

— Нямаш. И стига се паникьосва! По-умрял няма да станеш.

Той затвори очи. Спряхме да се издигаме и полетяхме към прохода в пространството за Чулман.

— Умрял ли съм?

— Много.

— А не трябваше. Впрочем…

— Какво?

— Застраховката ще покрие разходите по лечението.

Мъжът замълча.

— Алп… Това вид хищна птица ли е?

— Не. Означава бог.

Той предъвка думите и хвърли разсеян поглед към облаците встрани.

— Забравил си тоя език.

— Какъв език?

— Ти си… Абе, рано ти е още да знаеш.

Мислех си, че е някаква шега. Често ги правеха в лагера — натикат например в цигарите на някой „трева“. И го снимат през цялото време с камера.

Майната ви… В такива случаи е най-добре да не говориш много. Те се хилят най-вече на несвързаните приказки и обърквацията. Бог… Глупости. И откъде ли са взели тия пера да го дегизират тоя?…

И това ще мине… А как ще нацепя мутрата на оня, който ми е сложил наркотика!

Още четиридесет и седем дни. И ще се върна с около осемнайсет хиляди долара. Плюс близо две хиляди и петстотин, които са се натрупали от заплатите… Сума, достатъчна за операцията.

— Пари? — стресна ме гласът на онова пернато недоразумение.

Мислите ли ми четеше? Или мислех на глас?

— Заради тях дойдох в пустинята.

— Операция?

— Болна е — рекох с неохота. — Има кисти в бъбреците.

— Кой?

— Майка ми.

— И с парите какво?

— Ще платя да я излекуват.

— Хм…

Май не можеше да разбере… Колко ли още ще ме държи наркотикът?

— Няма наркотик — рече хладно пернатият. — Ти наистина си мъртъв.

Ядоха. Пиха. Говориха. Когато се умориха, влязоха пленнички от славянското племе уличи и танцуваха. Някои от мъжете излязоха след тях и се възползваха от прелестите им. Огладняха и пак ядоха. Изтрезняха и пак пиха. И отново развързаха торбите с приказките.

Елаур яде малко. Не пи. Не говори. И не обърна внимание на бялата като снежна пряспа плът на славянките. Седеше, кръстосал крака, и кафявите му остри очи не пропускаха нищо.

И когато в юртата внезапно нахлуха три десетки въоръжени с мечове и железни маски мъже, той бе готов. Изправи се и тръгна към ювиги хана Алвар.

Закъсня.

Трима от бойците се нахвърлиха право към него и мечовете им го разсякоха.

Другите започнаха да колят останалите мъже от свитата. Те бяха воини и се опитаха да дадат отпор. Но всичко, което би могло да се използва за оръжие, бе изнесено. Крака от столове и маси, ножове за рязане на месо, ръжени от огнището…

Срещу Елаур застана облечен в черни дрехи и ризница мъж. Вдигна меча си. Колобърът още не можеше да откъсне очи от накълцания хан; единственото, което направи, бе да вдигне Ханския меч с двете си ръце. Тежък удар се стовари върху канията и скъпоценните камъни по нея започнаха да падат, святкайки на светлината на факлите. Вдигналият за втори удар меча си мъж ги проследи изненадан за миг и това спаси Елаур. Той измъкна меча, подпря вражеското острие с канията и мушна напред. Бляскавото лезвие, убивало някога богове, хлътна в слабините на черния боец.

Елаур бе служил в ханската охрана и знаеше основното правило в такива случаи: загине ли ханът, всички се хвърлят в защита на канартикина.

— Аудан! — извика той и се огледа.

Младежът бе успял да отнеме меч и сееше смърт в другия край на юртата.

Срещу него застана друг от убийците. Замахна и Елаур подложи меча. Остриетата се срещнаха и това на противника му се счупи като дървено.

„Нима наистина е божествен?“ — ахна Елаур.

Боецът направи място на друг от своите. И той атакува. Опита се да мушне. Колобърът отклони удара с канията и на свой ред мушна. Ударът попадна в ризницата, но за негово учудване острието не отскочи, а я проби.

В следващия момент разбра, че пред себе си има коридор — никой не смееше да застане срещу него!

— Аудан! — изрева той.

Младежът вече бе до него. Залепиха гърбовете си и се запромъкваха към изхода.

Юртата бе обкръжена от хора с факли. Счепкаха се. На помощ на Елаур дойдоха още няколко мъже от свитата, успели да отнемат оръжие. След десетина минути сеч петима мъже, всичките с рани, успяха да се доберат до вратата на Вътрешното укрепление.