Андрея Илиев: Реваншът на Тангра

— Убиха хан Алвар! — извика Елаур. — Помогнете!

Чуха се викове от другата страна. После зачаткаха мечове и там.

— Насам! — извика колобърът.

Изтика Аудан зад гърба си. Оцелелите мъже застанаха край него.

Отбиха първия пристъп.

— Бързайте! — изрева Елаур. — При мен е канартикинът! Трябва да го спасим!

Виковете оттатък станаха по-яростни.

Срещу тях застанаха десетина стрелци с лъкове.

Мъжете се скупчиха около Аудан.

Зазвънтяха стрелите. Двама паднаха, заприличали на таралежи.

Вратата най-после се отвори и се появиха първите чиготи от ханската стража. Скриха с щитове мъжете.

— Къде са конете? — изхриптя Елаур. — Към конете!

Тахтун ги поведе натам. Десетина бойци останаха като тънка чертичка срещу нападащия враг. Двайсетина мъже наобиколиха Аудан и Елаур. Докараха им коне. Качиха се и Тахтун задърпа поводите им. Препуснаха в тъмнината.

— Къде отиваме? — попита канартикинът.

— Към Кашан 23 23 Кашан — легендарна страна; в някои случаи — днешните земи на Молдова. , господарю. Само там можем да се скрием.

— Добре — съгласи се Елаур.

След половин час спряха. Тахтун слезе от коня и легна на пътя. Изправи се и каза:

— Преследват ни.

После извика част от хората си. Качи се на коня и го пришпори с вик. Половината от охраната остана на пътя.

Яздиха около час. Пак спряха. И Тахтун пак легна по очи на земята.

— След нас са, господарю — обърна се към Аудан, когато стана. — Аз бях дотук, ювиги.

Младежът се обърка. Нима ги изоставяше?

— Ще ги забавя, господарю. Но няма да мога да ги спра. След час ще сте в Кашан — дива и негостоприемна страна. Има много зли сили, но се срещат и добри алпи. Дано Тангра ви закриля, господарю.

Тахтун сви коляно пред Аудан. Постоя с наведена глава, после се изправи и извика на хората си.

Те се засуетиха за малко, сетне всички минаха с наведени глави пред младия канартикин. И застанаха зад Тахтун, с лице към приближаващия враг…

Тоя наистина не вярваше, че земният му път е свършил. Впрочем, не знам какво ще нареди баща ми… Дано не съм объркал. Ама мисля, че чета правилно и без грешки аурите. Нали с това се започва в нашата работа? Та тоя е от коляното на Боян. На оня, митичния Боян Имен.

Опа! Наближаваме прохода.

— Сега — казвам му, — ще влезем в един тунел. Ще е голяма гюрултия и още повече светлинни спец-ефекти. Като на показно занятие в казармата. Затова най-добре си запуши ушите и затвори очите. Макар че не вярвам да ти помогне…

Вървях гол през огромна мраморна зала. Босите ми крака шляпаха звучно и хладината на камъка ме стряскаше — мале, не сънувах! Встрани от мен се плъзгаше или летеше оная странна птица.

Спрях.

Над главата ми висеше огромен полилей с кристални слънца-абажури. Таванът бе син като небето в летен ден. Вдясно имаше голям прозорец, през който надничаха стотици звезди. Вляво стърчаха поне трийсет статуи — предимно въоръжени с мечове страшни мъже.

— Великите алпи — долетя мек глас откъм хищника.

Стреснах се.

— Ти кой си?

— Пак ли започваш? — ядоса се птицата. — Знам, знам… Сега ще попиташ „Къде съм?“ Почакай малко.

Тръгнах пак. Стигнах до мраморно стълбище с изящни перила и много цветя. После огромна букова врата, обкована със злато, сребро и мед. Тя се отвори сама и аз се озовах в по-малка зала, обляна в светлина.

В дъното, край голяма дървена маса на внушителни столове, седяха седем величествени мъже. Пернатото кацна на ръба на масата и мигом се превърна в мускулест младеж в тога. Човек… Само главата му бе на хищна птица. Майко!

Машинално прикрих слабините си.

Мълчахме и се гледахме.

— Къде съм? — плахо попитах. — Какъв е тоя цирк?

От далечния край на масата се надигна внушителен мъж — и той с глава на хищна птица! — и приближи. Огледа ме изпитателно и изхъмка одобрително. После се върна на мястото си, смеейки се гърлено и, както ми се стори, доволно.

Ръцете ми се изхлузиха от слабините и увиснаха встрани. Приближих унесен към масата и обиколих с поглед всички около масата. Здрави, яки мъже с мускули на древногръцки герои. Майчице!… Един имаше глава на рис! Какви страшни горящи очи!…

— Това някакъв нов психо-тест ли е? — попитах с разтреперани устни.

Тоя, който дойде да ме огледа отблизо, поклати съчувствено глава.

— Не. Всичко, което виждаш и чуваш, всичко, което си спомняш и ще се случи оттук нататък, е истина.

Слънцето бе изгряло, когато стигнаха голяма река. Лицето на Елаур се отпусна за първи път. Той слезе от коня, залепи ухо на земята и слуша дълго.