Андрея Илиев: Реваншът на Тангра

А на ред бе ударът. Да. Блъснах се в нещо. Какво?

Тъмно, нищо не виждах. Висотомерът сигурно показваше 400 метра. И с брадата и автомата на гърдите си ударих нещо кораво и тежко.

Чу се женски писък. И си спомням, че в лумналия ужас първата ми сигнална система направи две неща: дясната ръка дръпна халката за отваряне на парашута, а лявата стисна това, върху което се стоварих.

Миг или век висях разпънат между гъбата на парашута и нещо, което ме теглеше надолу. После видях земята — оставаха двайсетина метра. Рутината си каза думата. Без никакво участие на мозъка опънах краката, пуснах товара си и посрещнах удара. Претърколих се и се освободих от парашутите. Седнах на тревата. Сърцето ми биеше лудо, а в главата ми хиляда зли духове крещяха облещени да бягам накъдето ми видят очите.

Хвърлих каската, чийто ремък ме стискаше за гърлото, и по-скоро за да спечеля време и оправдание пред себе си, извадих от джоба баретата и я сложих на главата. Нагласях я сигурно минута — сякаш щях да ходя на парад, а не да търся… Какво?

Огледах се. Мракът вече прозираше. Бях почти в средата на Самодивските поляни. В ниското тъмнееше гората. Над мене висеше огромен връх.

На трийсетина метра белееше петно.

Надигнах се като в сън. За колко време изминах тези трийсет метра?… В светлината на фенерчето изникна тяло. Краката ми се подкосиха. Рамото бе меко и топло. Младо момиче. Светли коси до кръста. Бяла ленена риза с червени и жълти шевици по пазвата.

В този момент в главата ми изсвириха тревожно всички сирени на света.

Вдигнах очи.

Първо видях тоягата на фона на звездите, после ръцете, които я държаха.

Направих нещо, което ме бяха тренирали десетки хиляди пъти. Хванах автомата за цевта и основата на приклада и го вдигнах над главата си. Когато ударът се стовари, се изправих, оттласнах тоягата и ударих с ръкохватката нападателя в лицето.

Фенерчето светеше на десетина метра от мен. В краката ми вече лежаха две тела. Наведох се — защо ли не се учудих, че бе жена?… Клекнах. В този момент до ухото ми профуча нещо. Изсъска, облиза кожата ми и тупна зад мен.

Извърнах се наляво и на петдесетина метра видях да мержелее фигура. Пак инстинктивно сложих очилата за нощно виждане и я видях — висока, стройна, облечена в бяла роба жена. В ръцете си държеше лък. На метър от мен се заби стрела.

Машинално вдигнах автомата, заредих и прикладвах. Още една стрела изсвистя над главата ми и падна някъде отзад.

Натиснах спусъка. Щрак.

Жената се приведе и полетя ниско над земята в посока към гората. Да, летеше!… Косата ми се изправи. Ченето ми увисна и по брадата ми потече слюнка. Автоматът тупна в краката ми…

В тила ми избухна болка…

Събуди ме пак болка — остра, непоносима. Отворих очи.

Първото, което видях, бе младо, хубаво момиче — въртеше се изправено пред тъмно метално огледало с моята синя барета върху разкошните си, дълги до кръста коси. Ако някога решат да търсят впечатляващ символ на спец частите, трябва да заснемат или нарисуват нея — руса, дългокрака, излъчваща първична сила и със синя барета.

Вляво имаше груб нар от борови трупи, застлан с мечи кожи. На него спяха две жени в мръснобели рокли до коленете. На едната бузата бе подпухнала и морава.

Пещера. Бях в пещера, слабо осветена от огнище и три борини на стената. Седях подпрян на голяма греда, забита в земята. Ръцете ми бяха вързани на гърба и за нея.

Изохках. Момичето се обърна стреснато. Имаше сини любопитни очи и дълга, лебедова шия.

— Къде съм? — изхриптях аз.

Тя се извърна уплашена към нара, увери се, че жените там спят и сложи пръст на устните си.

— Коя си ти? — попитах тихо.

— Онази… — Тя вдигна нагоре чудните си очи. — Дето блъсна.

Пак се върна усещането, че полудявам.

— Горе… — и отново посочи тавана.

— Не разбирам… — изпъшках.

Тя се обърна с гръб към мен. Опъна алабастровата си ръка и ми посочи дълга червена резка от охлузване, започваща от тила и губеща се в плата на роклята. После мина зад мен и усетих, че примката около китките ми се разхлаби. Помогна ми да стана.

Плесна се по челото.

— Забравих… Ти… болен!

Знаех — от девет дни. Следващият преглед пред комисията в София нямаше да мога да го премина успешно.

Тя мина зад нара и се върна с малка пръстена стомничка.

— Пий.

Прозвуча по-скоро като „пей“. Отпих. Водата бе някак мека и леко солена.

— Още… Още. Ще оздравееш!

— Какво е това? — попитах, преди да надигна пак стомничката.