Артър Кларк - Спусъкът

Но това се оказа неблагодарна страст. Колкото повече знаеше Хортън, толкова по-трудно ставаше да се заблуди или дори да се изненада — прозаичните средства на фокусниците и специалистите по специални ефекти се променяха бавно и истинските новости бяха редки.

Същото се отнасяше за всичко в стандартния репертоар на илюзиониста и техника. И тъй като Хортън не искаше да използва нещо, което да заблуди другите, настъпи момент, в който започна да изпитва нужда от нови загадки, с които да се пребори.

И ги откри в гимназиалния учебник по физика, където за пръв път се запозна с идеята, че науката е постоянно продължаващ процес с въпроси без отговори, а не само каталог от вече открити неща. Последното не беше успяло да задържи интереса му — първото щеше да го погълне.

Самата действителност се оказа най-великата и привлекателна илюзия — твърдата материя представляваше предимно празно пространство, неподвижните обекти се намираха в постоянно движение, правите линии всъщност бяха криви, по-голямата част от вселената бе невидима, материята се раждаше спонтанно от вакуума, времето беше променлива величина и всеки отговор водеше до нови въпроси.

Ангажиран с тези и още по-парадоксални загадки, той нито веднъж не се отегчи — нито един ден за двадесет години. Неделна църковна служба, дълга опашка пред държавна служба, благотворително телевизионно предаване, бъбрива баба, пътуване с автомобил, игра на голф — учебникът по физика го бе имунизирал срещу всякаква скука. Мислите му бяха свободни дори когато задължението или етикетът държаха тялото му в плен — умът му винаги имаше с какво да се занимава.

Затова Хортън остави Лий да избира развлеченията им за вечерта, защото за нея това имаше повече значение. Ала тъй като по същността си Лас Вегас беше мираж в пустинята и търгуваше с илюзии, всички избори на Лий се опитваха да събудят тринадесетгодишното хлапе в Джефри.

Представленията в „Луксор“ и „Островът на съкровищата“ му бяха показали, че вече може да оцени артистичността в едно изпълнение, а не само творческия му замисъл. Устройването на потоп с петстотин хиляди литра вода и опустошителен пожар на една и съща сцена в рамките на половин час не бе малко постижение — да го правиш два пъти на вечер и над десет пъти седмично беше сценично майсторство от изключително голям мащаб. Да разположиш публика насред морска битка — Лий се бе заклела, че е чула как гюлетата свистели над главата й и Хортън беше забелязал, че тя не е единственият зрител, който инстинктивно се навеждаше — беше също толкова дръзко, колкото и унищожаването на „Британия“.

Ала по време на последната им спирка за Хортън всичко се сля, минало и настояще, работа и забавление. „Специални ефекти“ от две поколения беше шедьовърът на театър „Гранд“ на „Метро Голдуин Майер“ и няколкото му превъплъщения изпълняваха тържественото обещание, че зад вратите на театъра чака нещо, което не може да се види никъде другаде — на никоя друга сцена, в никой тематичен парк, на никой екран. „Трябва да дойдете тук“ — нашепваше то и те идваха в очакване на най-доброто представление не само на Главната улица, но и на планетата.

Може би защото Хортън нямаше такива очаквания или защото майсторите на илюзията бяха разполагали с петнадесет години, за да шлифоват още повече изкуството си, през първия час той гледаше шоуто с радостното напрежение, което му беше липсвало като дете. Като величествен финал на фойерверки, триковете и фокусите се редуваха толкова често, че човек нямаше време да ги оцени, а още по-малко да ги анализира.

Това бе пищна проява на техническа виртуозност, непрекъснат парад на гледки и звуци, незабележимо съшити от прекрасната музика и темата — не заслужаваше да се нарече сюжет — за пътешественик във времето, който обикаляше най-забележителните моменти през петте милиарда години на земната история.

Ала по средата на представлението, малко след като юкатанският астероид падна от небето и взриви хоризонта с ослепителен блясък, Хортън внезапно се отърси от унеса си. Не беше заради разтърсването на земята под краката му, заради вълната горещ вятър в лицето му, заради унищожената пред очите му джунгла или заради гигантския димящ дънер, който падна над първите десетина реда.

А заради самотния птеранодонт, който тъжно кръжеше във въздуха и гледаше към опустошената земя, към залеза на своята ера. Хортън веднага видя, че птеранодонтът не е електронно чучело, закачено на кабели, радиоуправляем модел, прожекция или какъвто и да било друг познат му трик на сценичното изкуство. Съществото летеше над тавана и беше толкова истинско за очите му, колкото и всяка друга птица.