Артър Кларк - Спусъкът

— Някога питал ли си се защо оръжията и експлозиите толкова ни забавляват? — попита Лий. — Или това е нещо, което тестостеронът разбира просто инстинктивно?

Оглушителна канонада от „Британия“ прати във въздуха пирати и дъски и Хортън забави отговора си, докато пиратите не победиха и двамата с Лий не се върнаха в лимузината.

— И продължавам да се питам — отвърна той. — Има нещо вродено естествено. Яркият блясък, наситените цветове, високият звук, ударната вълна…

— Това обяснява фойерверките. А не военните филми.

— Свързано е с нещо първично, струва ми се. Нещо дълбоко в животинския ум. Всички митове за велики мъже — бащи, царе и воини…

— Приятелят с пистолета е нашият герой. Врагът с пистолета е звярът убиец — замислено рече тя.

— И хората, които убиват звяра, без да пострадат, са почти магьосници. Това не е нищо в сравнение с женската магия. Само че именно то прави героя. — Хортън поклати глава и понижи глас заради шофьорката. — Сценарият е стар — ще е странно да видим как ще изглежда, когато го преработим.

— И с какво ще се забавляваме? — засмя се Лий. — Половината сценаристи в Ню Йорк ще останат без работа.

— Нима вече не са?

— Добре, тогава и другата половина ще изхвърчи на улицата.

Джефри сви рамене.

— Винаги могат да преминат към историческа проза. На лицето й се изписа обнадеждена усмивка.

— Само си помисли, Джефри. Може би след хиляда години уестърнът ще е някъде в далечната история между изобретяването на кремъклийката и Спусъка — период, по време на който правилата са били други. Колоритна епоха, очарователна, богат източник на легенди и фолклор — но принципно трагична и жестока, така че никой да не съжалява за отминаването й.

Хортън се пресегна над широката кожена седалка и стисна ръката й.

— Прекрасна мисъл. Не я забравяй. Ако някога сме в състояние да погледнем назад с такава яснота — е, тогава ще сме научили нещо, нали?

— Възможно е — убедено отвърна Лий. — Кога за последен път си чул някой да е защитавал геноцида срещу индианците или да е изразявал желание да живее в Тумбстоун около хиляда осемстотин и осемдесета?

— А, сигурен съм, че все ще се намерят такива. Хората изпитват носталгия към най-странните епохи — има неделни медиевисти, любители на Гражданската война…

— Но повечето хора смятат, че настоящето е по-хубаво — рече тя, загледана през прозореца към пъстрата суетня на Лас Вегас. — И мисля, че след петдесет години пак ще е така.

„За петдесет съм съгласен — помисли си Хортън. — Обаче имам съмнения за следващите пет.“ Но не каза нищо и остави оптимизма й да се носи като приятно ухание в нощния въздух.

Джефри Хортън не беше от хората, които си позволяват безпричинно да демонстрират сценични умения. Той можеше да мери сили с професионалните илюзионисти и разкриваше истината в техните фокуси. Много преди да се замисли за научна кариера, неговите две големи страсти бяха специалните ефекти и сценичната магия — две области, в които измамата е най-висшето изкуство и действителността става неуловима.

Когато го заведоха да гледа Дейвид Копърфийлд в Минеаполис като подарък за деветия му рожден ден, родителите му бяха взели унесеното му внимание за младежка почуда. Всъщност по време на цялото представление той се опитваше да проникне зад дръзките, запълващи сцената илюзии на Копърфийлд. По обратния път Хортън положи всички усилия, за да ги разпръсне пред цялото семейство, като им разказа онова, което беше открил. Когато много от същите илюзии се появиха по един от телевизионните спектакли на Копърфийлд, момчето го записа на компактдиск и го изучава, докато накрая можеше да му направи пълен анализ.

„Тогава разбрах, че ще стане учен — твърдеше майка му. — Двеста долара за билети да види най-известния жив илюзионист на света, а Джеф упорито обясняваше на цялото семейство: «Не се заблуждавайте — ето какво става всъщност…»“

На тринадесет любимият му филм беше „Фокусникът“, който дръзко манипулираше действителността не само за публиката, но и за главния герой — отчаяният Стив Рейлсбак, танцуващ на конци, дърпани от богоподобния Питър О’Тул. Любимата книга на Хортън бе „Изкуството на специалните ефекти“, скъп коледен подарък от вуйчо му, в която се разкриваха тайните на почти всеки популярен филм от младостта на Джефри. Той гледаше всички документални филми за кинопроизводството, които можеше, и брат му Том твърдеше, че любимото му предаване било „Създаването на…“