Артър Кларк - Спусъкът

— Виждам. Флагман, какво става с целта?

— Тук Флагман, целта не е унищожена. Продължавайте.

След няколко секунди полетя и вторият „Финикс“. Отново видяха жълт блясък и черен дим — и целта все още не беше свалена.

Р-14 намали разстоянието на тридесет километра и изстреля първата от среднообхватните си ракети „Спароу“. Същият резултат.

— Носорог, каквато и да е защитата на този самолет, и аз искам такава — каза Торн.

Преди другият пилот да успее да отговори, в слушалките им прозвуча острият, укорителен глас на генерал Том Ванигън от Службата за военна техника.

— Тест единайсет, тук Златник. Стига сте дрънкали.

— Слушам, Златник — отвърна Торн и преглътна.

Последната ракета на изтребителя бе също толкова неефикасна, колкото и първата, и двата самолета размениха местата си. Торн вече беше решил, че „пакетът“ кара бойните глави на ракетите да избухват преждевременно. Все пак очакваше ракетата AMRAAM, със своята голяма насочена бойна глава, да сложи край на изпитанието.

Ала не стана така. Оръжейните отсеци на Р-22 се отвориха четири пъти и кулата четири пъти съобщи:

— Целта не е унищожена.

— Какво става, по дяволите? — измърмори Торн. — Осем чисти прихващания, осем бойни глави, а това нещо още е там!

— Може да не е — отвърна тя. — Може да е призрак.

— Ако спазят плана, след малко ще разберем.

Накрая, когато най-после получиха разрешение от кулата, двата изтребителя нетърпеливо се понесоха по следите на своите безпомощни ракети. Скоро точицата в далечината се превърна в яркочервен силует.

— Това е Т-1 — каза Торн, като намали скоростта. — Скапана таратайка.

— Не си струва боеприпасите, Вуду — отбеляза вторият пилот.

Слушалките им изпращяха.

— Тест единайсет, можете да атакувате. Внимавайте за разстоянието помежду си.

— Ясно. Атакувам целта. Носорог, направи ми място. Когато Оутли се отдалечи, Торн се насочи към целта и започна да стреля с откоси от по една секунда от най-ефикасния обсег на картечницата. Стори му се, че първите няколко куршума избухват във въздуха като китайски фойерверки, сякаш са се блъснали в невидима стена.

Ала нещо беше преминало през нея, защото парчета от другия самолет полетяха във всички посоки. Торн се отдалечи миг преди QT-1 окончателно да се разпадне. Докато летяха обратно към Невада, екипажите мълчаливо наблюдаваха земята.

Пръв се обади Носорог.

— Флагман, целта поразена. Тест единайсет се връща в центъра, край — каза той и погледна навън към другия изтребител.

— Носорог, изглежда, е също толкова озадачен, колкото съм и аз. Какво беше това, по дяволите?

Торн поклати глава.

— Знам само, че ще е много трудно да не говорим за това.

В пустинята на Невада миришеше на горещ асфалт и бетон, носеше се грохот на строителни и дизелови двигатели. Пристройката на „Терабайт“ се строеше вече половин година и краят още не се виждаше. Готовите сгради бяха претъпкани и се очакваше пристигането на още седемдесет техници и инженери.

Всичко се бе променило и продължаваше да се променя. Пътуването в пресечен терен, което беше преживял Хортън, вече бе останало в миналото. Сега през шубраците минаваше широк асфалтов път и всеки ден го използваха повече от десет камиона, за да карат тонове строителни материали и оборудване. На юг и изток от първата постройка имаше още пет нови лабораторни сгради и зад оградата беше израснало цяло селище от панелни блокове, за да подслони над шестдесетте обитатели на Пристройката.

Хортън не си го бе представял така и почти нищо не му харесваше. Седмиците, през които беше единствен от екипа в Кълъмбъс в Пристройката, бяха мъчителни — дълги часове безинтересна работа, отвратителна жега, импровизирано жилище без познатите удобства и задушаващото бреме на отговорността. Оцеля, като си казваше, че това положение е временно, че скоро старата група ще се събере и работата отново ще е забавление.

Ала не стана така.

Сега Лий Тейър управляваше свое собствено царство от три квадратни километра — „Контрол и измерване“ — с осемнадесет души персонал. Повечето от тях работеха върху важния, но до този момент нерешен проблем за засичането и определянето на спусъчно поле без пиротехника. Извън лабораторията тя се държеше резервирано. Хортън почти не я виждаше, освен на заседанията на екипа, които се провеждаха два пъти седмично, и тогава тя рядко се усмихваше и никога не се смееше. Джеф нямаше представа какво й е отнело игривата жизненост, а и до този момент Лий не му беше дала възможност да я попита.