Артър Кларк: Спусъкът

Хортън знаеше, че е извадил късмет с тях. Горди бе дошъл в „Терабайт“ след като „Хюз“ бяха закрили прототипната си лаборатория в полза на виртуалното създаване на прототипове. А Лий, осем години по-голяма от Хортън, се беше разочаровала от лабораторията „Ферми“, след като три последователни нейни проекта бяха паднали под бюджетната брадва.

— Някой от вас двамата изобщо прибирал ли се е? — попита Хортън и хвърли чантата си на работната си маса.

Тейър вдигна ръка и без да го поглежда, отвърна:

— Аз. Взех душ, смених си бельото, взех си талисманите и амулетите и веднага се върнах, за да довърша калибрирането на детекторите.

— Горди?

— Аз подремнах два часа на дивана в твоя кабинет — извика изпод уреда Грийн. — Сънувах, че трансформаторът пак се подпалва, и реших още веднъж да проверя всичко.

— Да не би да усещам във въздуха суеверен дъх? — с иронична усмивка попита Хортън. — Няма значение, не ми отговаряйте. Трябва да отида да запаля свещ в параклиса на Нилс Бор.

Грийн се засмя.

— Виж, това вече си е направо култ!

— Ти си отвратителен похотливец — поклати глава Тейър. — Ако не беше толкова добър инженер, щях да накарам шефа да те уволни.

— Желаеш ме — каза Горди и се измъкна изпод трансформаторната платформа. — Личи си по всичко. Иначе защо ще си сменяш бельото?

— Троглодит.

— Лицемерка.

— Виждаш ли какво трябва да търпя, когато те няма, шефе? — попита Тейър и завъртя стола си към него. — Ако бях от един вид с това същество, щях да подам оплакване за сексуален тормоз.

— Мен ако питате, и двамата имате нужда от десетина часа сън — каза Хортън. — И побърза да прибави. — На отделни легла. Чудя се дали да не отложим експеримента с един ден и да го направим на свежа…

Тейър поклати глава.

— Виж, шефе, след три часа си тръгвам и имам намерение да спя поне една седмица. Или да не изтрезнея цяла седмица. И в двата случая…

— Е, няма да те карам да си променяш плановете — кисело се усмихна Хортън. — Как е положението, Горди? Ще успеем ли?

— Всичко изглежда нормално — отвърна Грийн.

— Трябва да кажеш: „Гарантирам, доктор Хортън“. Днес е великият ден.

— Готов съм да гарантирам, че ако днес нещо се повреди, ще е нещо, дето досега не се е повреждало. Това достатъчно ли е?

Хортън изсумтя.

— Би трябвало. Още колко време ти трябва, Лий?

— Готова съм. Всички записващи устройства са синхронизирани, сензорите са включени. Само проверявам дали в последния момент Горди не е разместил нещо.

— Горди?

— Десет минути, за да дооблека Бебето — каза Грийн. — И ще можем да започнем да загряваме генератора.

Хортън погледна часовника на стената.

— Добре. Имам нужда от малко кофеин и захар. И трябва да попълня лабораторния дневник преди да забравя какво сме правили снощи. Хайде да започнем последната проверка в седем и петнайсет и да определим началото на тестовете за седем и половина.

— Доктор Броуиър ще дойде ли? — попита Тейър.

На лицето на Хортън се изписа мрачна усмивка.

— Каза, че тоя път щял да пропусне — като се имало предвид, че е присъствал на всички предишни неуспехи, имало вероятност той да е кутсузлията. Сигурен съм, че говореше метафорично, а не метафизично…

— Аз пък съм сигурна, че просто не му се е ставало толкова рано — прекъсна го Тейър. — Въпреки че съм два пъти по-млада от него, и на мен не ми се ставаше.

— Нещо ми подсказва, че после ще му се иска да е дошъл — обади се Грийн и отново изчезна под машината с плоскостта на Фарадей в ръка. — Не ме питайте откъде знам — продължи той с глас като на герой от филм на ужасите. — Някаква неизвестна сила докосва разума ми, идват ми необясними мисли — попадам под властта на нещо тайнствено и неустоимо…

— Тестостерон — измърмори Тейър.

Хортън се засмя и отиде да донесе понички.

Поне в принципите на първичния детектор нямаше нищо сложно.

Целта беше да се регистрира слаба временна местна промяна в привличането между обекта и излъчвателя. Методът: измерване на промяната в самия обект, завеса от изключително фини ребра, всяко от различен елемент.

На теория, когато антената на излъчвателя подложеше обекта на електромагнитно облъчване — от килохерци до гигахерци, от дълговълнови радиолъчи до късовълнови рентгенови лъчи — вълшебното съчетание от материал и честота щеше да накара всяко от ребрата да се завърти към антената. Хортън не можеше да предвиди каква ще е вълшебната честота. Неговите уравнения изискваха теоретична константа, която не подлежеше на извеждане и трябваше да се определи експериментално.