Артър Кларк: Спусъкът

В този момент чу някой да чука на вратата. Чукането беше силно и нетърпеливо, като че ли някой отдавна чакаше — напълно възможно, като се имаше предвид шумът, който вдигаше старата съдомиялна машина в кухничката.

Той побърза да отвори и пътьом хвърли поглед към монитора в коридора, на който се виждаше среброкос мъж с дълго палто. Хортън отключи двете ключалки и отвори вратата.

— Здравейте, търся… — започна мъжът. После изправи рамене и широко се усмихна. — А, ето ви и вас.

Хортън глупаво зяпаше това лице, което нямаше никаква работа тук.

— Вие Сте Карл Броуиър — като мигаше и клатеше глава, каза той. Нямаше представа как трябва да се държи, когато на вратата му почука Нобелов лауреат, затова просто повтори: — Вие сте Карл Броуиър.

— Знам — отвърна мъжът и леко наклони глава настрани. — А вие сте Джефри Алан Хортън. — Той вдигна бутилката вино, която носеше. — Може ли да вляза?

— Разбира се, доктор Броуиър. — Хортън отстъпи назад и отвори вратата докрай.

— Карл — поправи го гостът.

Хортън не можеше да си позволи такова нахално фамилиарничене, затова просто кимна.

— Извинявайте за бъркотията. Току-що се връщам, нямаше ме почти три месеца…

— Да, знам — прекъсна го Броуиър и мина покрай него. — Как прекарахте в Средния запад?

— Ами… не очаквах сняг през пролетта.

— Ами Марш Толивър? — засмя се Броуиър. — Как ви се стори?

Толивър беше директор на Националната суперпроводникова циклотронна лаборатория в Мичиганския щатски университет, където Хортън бе работил като стажант доброволец в замяна на един час достъп до циклотрона, необходим му за докторската му дисертация.

— Той има малко прекалено високи изисквания — отвърна Хортън.

— Прекалено сте любезен — рече Броуиър и се настани на единствения кухненски стол, който не беше зает от купчини поща. — Студентско заболяване. Ще ви мине.

— Аз…

— Толивър е тираничен бюрократ, маскиран като учен — за съжаление това е нещо обичайно за ръководителите на държавните институции. Напоследък всички успехи на Националната лаборатория се дължат на Джинджър Франтала, заместник-директорката. Сигурен съм, че професор Хюан е приказвал тъкмо с нея, за да уреди престоя ви там. Постигнахте ли каквото искахте?

Броуиър като че ли вече знаеше всичко за него.

— Резултатите доказаха тезата ми.

— Чудесно. С нетърпение очаквам да ги видя. Нали ще ги публикувате?

— В сериозно списание ли? Не съм убеден, че заслужават…

— О, заслужават, разбира се. Стария тигър ми каза… Стария тигър. Нали знаете, той си харесва прякора. Няма да ви навреди, ако ви чуе да го наричате така. — Броуиър се подсмихна. — Пратете статията си във „Физикъл Летърс Б“. Аз съм техен рецензент. Ще се погрижа трудът ви да бъде внимателно обсъден.

— Доктор Броуиър…

— Карл — настоя гостът. — На „ти“.

Хортън сбърчи лице, после кимна и каза:

— Добре. Карл, пред теб стои един много объркан човек. Искам да кажа, за мен е огромно удоволствие да се запозная с теб. Чел съм статиите ти, зарадвах се, когато спечели Нобелова награда. Този разговор ми прави чест…

Броуиър махна с ръка.

— Аз съм на шейсет и седем, Джефри, и няма да стана по-млад. Давай по същество.

Хортън разпери ръце.

— Защо сте тук? Простете ми, но това е абсолютно невероятно.

— Животът си е невероятен — но е истински. Дойдох да те попитам какво ще правиш през следващите десет години. Ако нямаш по-добри планове, можеш да постъпиш при мен.

— Моля?

— Нобеловата награда наистина отваря някои врати — не само твоята — каза Броуиър. — Преди по-малко от година един много напредничав човек, Арън Голдстийн, ми предложи да основа нов научноизследователски център. Отговорих му, че ще се съглася само при едно условие — ако ми позволи да събера най-големите млади умове и да им дам средствата и свободата да се занимават с каквото намерят за обещаващо.

— Нещо като университет без студенти, така ли?

Хортън се усмихна.

— Казах му, че не искам да се занимавам с глупости и че според мен ни трябва фабрика за идеи, която да разширява границите на възможното.

— Новата наука винаги създава нови възможности.

— Да, така е — съгласи се Броуиър. — Винаги е било така. Казах му, че няма да се съглася с никакъв бизнес план, че нямам представа какво ще постигнем и колко ще струва то, че не мога да му обещая нищо конкретно. Тогава той ме попита колко съм спечелил от патентите и лицензите си за електронна памет и аз му казах. Голдстийн отвърна, че това му било достатъчно, и си стиснахме ръцете… Та така, Джефри, ще си сложа шефската шапка и ще отворя вратите на супермодерен научноизследователски център, който в момента се строи на площ от хиляда и четиристотин акра край Кълъмбъс, Охайо. Искам да започнеш работа още от първия ден. Предложението интересува ли те?