Артър Кларк - Спусъкът

— Повика ли полиция?

Горчив смях.

— Повиках. И след един час пак се обадих. Накрая се домъкнаха и се държаха така, като че ли е майтап.

— Какво искаш да кажеш?

— Явно, ако не продаваш наркотици или не проливаш кръв, не можеш да привлечеш интереса на нашата полиция. Единият от тях даже каза: „Е, не се е случило нищо лошо, нали?“ Предложи ми да си сложа по-дебели завеси на прозорците и да ги държа спуснати.

— Няма ли да потърсят бандата?

— Няма да направят нищо. О, не ми го заявиха в лицето, нали разбираш. Не че Тони ми помогна.

— Ясно, не е искал да издаде имената им.

— Каза на полицаите, че не знае кои са, че не може да ги разпознае и че не е видял колата. О, Господи, Лий, това май че е най-страшното — той от години познава тия момчета. С някои са играли в един баскетболен отбор. Какво да правя? Дали да кажа на Тони да се присъедини към тях, да носи тяхната бяла шапка и да бие черните и жълтите? Или да ги чакам да дойдат и да убият някой от нас?

— Не. Нито едното, нито другото. Ще направиш следното — утре сутрин ще качиш Тони и Илиз в колата и ще ги докараш тук. Можете да се настаните в моя апартамент — аз не го използвам. Има достатъчно място.

— Не мога — проплака Барбара. — Децата трябва да ходят на училище…

— Кое е по-важно? Да са живи или отсъствията им?

— Ще си загубя работата — още два месеца нямам право на неплатена отпуска. Освен това какъв е смисълът? О, Лий, предложението ти е много мило, но не решава проблема. Когато се върнем, Белите царе пак ще са тук и полицията пак няма да може да ни пази.

— Кой казва, че ще се върнете? Ще обявим къщата за продан и след няколко дни ще отидем да съберем багажа ти. Не, ще платя на фирма да го докара. Ти не бива да прекараш нито минута повече там.

— Нямам нищо друго освен тази къща. — Барбара още малко и щеше да избухне в сълзи. — Въпреки че сигурно дължа повече, отколкото струва. Не мога да си позволя да я продам. Не мога да си позволя да купя къща в Кълъмбъс.

— Можеш да си позволиш в Плейн Сити, западен Джеферсън, Джонстаун или Каръл. Наоколо има много градчета и къщите са на съвсем разумни цени. И аз ще ти помогна. Никога не съм разбирала защо остана в оная къща, когато Джонас те напусна…

Барбара отново се разрида.

— И никога няма да разбереш. Тук са заченати двете ми деца, тук са родени, тук направиха първите си стъпки. Не можеш просто така да захвърлиш спомените си.

Търпението на Лий се изчерпа.

— О, не бъди такова дете, Биби — искаш ли да прибавиш към списъка и „тук са убити двете ми деца“? Тогава ще можеш да превърнеш къщата в храм…

— Не заслужавам да ми говориш така — умолително рече Барбара. — Аз ти се обадих за помощ, Лий…

— Тогава защо не я приемаш, когато ти я предлагам? Събери си багажа, вземи децата и ела тук, където ще започнеш на чисто. Хайде, Барбара, приеми действителността. Нищо не те задържа там, включително работата ти.

— Съжалявам, ако животът ми не отговаря на твоите стандарти — студено отвърна сестра й. — Ти изобщо не ме уважаваш, нали? Аз и децата ми нямаме значение за теб, не е ли така? Моята работа, къщата ми, чувствата ми, нашите приятели…

Лий не съзнаваше, че е станала и крачи в сумрачната стая.

— Кое от тези неща е равностойно на живота на Тони? И живота на Илиз? Или на твоя живот? Искаш ли Тони да си намери пистолет и да се опита да реши проблема вместо теб? Петнайсет сантиметра, Биби. Само петнайсет сантиметра отделят втория шанс от погребението.

Сестра й отново се разплака.

— Прекалено много е. Просто е прекалено много. Не мога да го направя, Лий.

— Няма нужда да го правиш сама…

Хълцането се усили.

— Как да им кажа? Това значи да им призная, че целият ми живот се е провалил. Как мога просто да избягам след шестнайсет години? Що за пример е това? Как да кажа на Тони, че трябва да се постъпва така?

— Понякога трябва да се постъпва точно така. Биби, моля те, гордостта само ти пречи. Поне веднъж в живота си бъди практична. Там не можеш да защитиш децата си, полицията също — не оставяй Тони да си помисли, че трябва да го направи вместо теб. Моля те, Биби, ела в Кълъмбъс. Ела утре. Ела още тази нощ. Моля те.

— Не знам — уплашено прошепна Барбара. — Не знам. Трябва да помисля. Ще ти се обадя.

— Биби…

Връзката прекъсна. Ядосана, Лий запрати телефона на леглото си и погледна Грийн.

— Сестра ми страшно ме вбесява — поясни тя и за пръв път усети, че тялото й е напрегнато.

Гордън кимна.

— Кажи ми половината, която не чух. Искам да съм наясно с цялата картина.