Артър Кларк - Спусъкът

— Моите също — призна Бреланд.

— Тогава може би сте забелязали, че тези атентати вече не ни шокират, не ни разгневяват. През последните десет години моето министерство върна в Америка трупове от дванайсет страни. — Кареро се поколеба и устните му безмълвно се раздвижиха. — Един от тези трупове беше на човека, за когото се беше сгодила дъщеря ми — аналитика Джон Дуган, убит от тълпа, нахлула в посолството ни в Аман. Интелигентен, възпитан, мил човек. Ще ми се да имах внуци от него и Джийн.

Разкрил личната трагедия на семейството си, Кареро сякаш за миг потъна в скръб. Но зад тази скръб се криеше гняв.

— Господин президент — с тих, но стоманено твърд глас каза той — не можете да искате от тези хора да рискуват живота си в служба на своята родина и да не направите всичко по силите си, за да сведете до минимум този риск. Всякакво друго поведение ще е позорно и недостойно. Щом това устройство може да обезоръжи тълпата, да взриви бомба, докато е на няколко преки от портала, да унищожи ракета във въздуха, ние трябва да го построим и да го използваме. Изисква го нашата съвест.

Кареро с мъка се изправи, като отказа протегнатата му за помощ ръка.

— Вие любезно ме изслушахте, господин президент, и няма да ви карам да се държите грубо. Знам кога да си тръгна, също както знам кога да дойда. Само ви моля, преди да вземете решение, да си помислите как ще се чувствате, когато избухне следващата бомба или се взриви следващата ракета — и да дойдете с мен на погребенията. Приятен ден, господин президент.

Щом вратата зад Кареро се затвори, в кабинета влезе Нолби.

— Всичко наред ли е, господин президент?

— Разговорът беше много полезен — отвърна Бреланд. — И трябва да благодарим на господин Кареро, че ни показа в какво проявяваме безотговорност. Иска ми се да се махнем от тоя аквариум.

— Ще имаме нужда от повод.

— Тогава измисли нещо. — Президентът вдигна слушалката и веднага го свързаха с „Холоу Оук“. — Господин Голдстийн, обажда се Марк Бреланд. Взех решение. Бихте ли дошли с доктор Броуиър в Кемп Дейвид, за да обсъдим следващите си действия? Чудесно. Не, аз ще съобщя на сенатора. Да, ние ще уредим транспорта.

Той затвори и вдигна поглед. Нолби го наблюдаваше намръщено.

— Какво?

— Решили сте да го построите.

— Да. Все още ли имаш опасения?

— Нещо повече. Това нещо ме ужасява. Мисля, че не сме в състояние да предвидим последствията.

— Предстои ни ужасно много работа — каза Бреланд. — Но съм убеден, че трябва да го направим. Няма да бързаме и ще държим на каишка Уилман и Голдстийн. Няма просто да го пуснем на пазара. И на мен ми е също толкова трудно, колкото и на теб, Ричард, но няма друг начин. И ще ми трябва твоята помощ.

— Имате я — без ентусиазъм отвърна Нолби.

— Добре. Тогава събери останалите от екипа. Ще ни трябват Степак, Кареро, Милс и, струва ми се, Дейвинс от Националното управление за сигурност.

— Може би трябва да включим и вицепрезидента.

— Не. В момента Тони не може да помогне с нищо.

— Ясно. Тогава Харви Тетълбаум. — Това бе научният съветник.

Бреланд поклати глава.

— Хайде първо да съберем всички, които вече знаят, преди да обсъдим още кого да повикаме. Няма да включваме никого, освен ако не е абсолютно наложително.

— Сенатор Уилман съгласен ли е с това? — предизвикателно попита Нолби. — Мисля, че този човек е истинска заплаха за сигурността. А може би и доктор Броуиър.

— Те дойдоха при нас, значи искат нещо — каза Бреланд и се изправи. — Да се задействаме.

Обстановката на първата среща на „Спусъчната стража“, както шеговито я наричаше Нолби, беше съвсем непретенциозна. Както показваше старото дърво и многото пластове боя, вила „С“ датираше от времето, когато Кемп Дейвид бе представлявал младежка планинска хижа. По дългата маса имаше толкова много драскотини, че върху нея не можеше да се пише и някоя небрежно оставена чаша спокойно можеше да се преобърне.

Мъжете, които седяха около масата, бяха също толкова неофициално облечени. Спортната фланелка на Бреланд беше избеляла и лекьосана. Голдстийн носеше блузон с емблемата на Джорджтаунския университет с ръкави, навити чак над костеливите му лакти. Нолби криеше оредялата си коса под черна бейзболна шапка с емблемата на „Шевролет“ и комуникаторът му се подаваше от предния джоб на дебела памучна риза. От тениската на генерал Степак заплашително връхлиташе В-25 от Втората световна война. Дори винаги спретнатият Кареро беше сменил костюма и вратовръзката си с марково поло, макар че официалните му черни обувки не бяха подходящи за размекнатата от нощния дъжд почва.