Джанет Еванович - Стефани Плъм или Г-ца 10%

Страхотен ход, Стефани! Великолепно самообладание.

Морели се ухили.

— И Вини те изпрати да ме прибереш?

— Защо, какво смешно има?

— Ами смешно си е. А трябва да ти призная, че тези дни наистина мога да оценя една добра шега, тъй като не съм чувал много напоследък.

Разбирах го. Ако ме очакваше двадесетгодишна или доживотна присъда, и аз нямаше да се веселя.

— Трябва да поговорим.

— Говори тогава. Бързам.

Прецених, че разполагам с около четиридесет секунди да го убедя да се предаде. Трябваше да започна с тежката артилерия още от самото начало. Да въздействам върху чувството му за вина.

— Ами майка ти?

— Какво майка ми?

— Тя е подписала съдебната гаранция. Ще отговаря за сто хиляди долара. Ще трябва да ипотекира къщата си. А и как ще обясни на хората, че синът й е прекалено голямо шубе, за да застане на подсъдимата скамейка?

Джо изкриви устни презрително.

— Губиш си времето. Не мисля да влизам в затвора. Ще ме заключат и ще изхвърлят ключа, а аз ще получа отличната възможност да се превърна в труп. Знаеш какво става с ченгетата в затвора. Хич не е хубаво. А ако искаш да чуеш още нещо от неприятната истина, то е, че ти ще си последният човек, на когото ще позволя да прибере парите от гаранцията. Ти си напълно откачена. Прегази ме с оня шибан буик…

Упорито си напомнях, че не ми пука за Морели и мнението му за мен, но, честно казано, враждебността му ме нарани. Дълбоко в сърцето си се надявах, че той храни нежни чувства към мен. Искаше ми се да го попитам защо не ми се беше обадил, след като ме съблазни в сладкарницата, но вместо това му изкрещях:

— Заслужаваше си да те прегазя. А и бездруго само те забърсах. Счупи си крака само защото се паникьоса и се просна на улицата.

— Извади късмет, че не те осъдих.

— А ти извади късмет, че не дадох на заден и не минах през теб поне три-четири пъти.

Морели завъртя очи и безпомощно вдигна ръце.

— Трябва да тръгвам. Бих искал да остана да си побъбрим и да се опитам да схвана женската логика, но…

— Женска логика? Моля?…

Джо се обърна, облече леко спортно сако и грабна от пода черния сак.

— Трябва да изчезвам оттук.

— Къде отиваш?

Той ме бутна настрани, пъхна един грозен черен пистолет в колана на джинсите си, заключи вратата и прибра ключа.

— Не е твоя работа.

— Слушай — казах упорито, като го последвах надолу по стълбите. — Може да съм нова в този занаят, но не съм глупава и не се отказвам лесно. Казах на Вини, че ще те пипна, и точно възнамерявам да направя. Можеш да бягаш, ако искаш, но ще те открия и ще направя всичко необходимо да те заловя.

Ама че нагло самохвалство! Не можех да повярвам, че точно аз изричам подобни думи. Извадих страхотен късмет, че го открих този път, а единственият начин да го заловя бе, ако се натъкна на него, когато е вече здраво овързан и в безсъзнание. Но дори и тогава не знаех колко надалеч ще мога да го завлека.

Морели излезе през задния вход и тръгна към една кола — нов модел — паркирана до сградата.

— Не се мъчи да проверяваш регистрационния номер — посъветва ме той. — Колата е взета на заем. След половин час вече ще съм с друга. И не си прави труда да ме следиш. Ще се отърва от теб. Гарантирам ти го.

Метна сака на предната седалка, понечи да влезе в колата, но спря. Обърна се, опря лакът на вратата и за първи път, откакто се бях появила на прага му, ме загледа внимателно. Първите гневни емоции се бяха изпарили, заменени от хладна преценка. Помислих си, че виждам у него ченгето. Онзи Морели, когото не познавах. Порасналия Морели, ако въобще такова животно съществуваше. Или пък си беше старият Джо, но с нов вид.

— Харесва ми, че си оставила косата си къдрава — най-после каза той. — Отива на личността ти. Много енергия, почти никакъв самоконтрол и дяволски сексапил.

— Не знаеш нищо за личността ми.

— Но знам мъничко за дяволския сексапил.

Изчервих се.

— Не е тактично да ми напомняш за това.

Морели се ухили.

— Права си. А може и да си била права и за буика. Вероятно съм заслужавал да бъда прегазен.

— Това извинение ли беше?

— Не. Но ще ти позволя да държиш фенера следващия път, когато си играем на влакче.

Когато се върнах в офиса на Вини, беше почти един. Отпуснах се в стола до бюрото на Кони и отметнах глава, за да се порадвам малко на хладния въздух от климатика.

— Да не си тичала? — Тя ме изгледа учудено. — Не съм виждала такова потене от времето на Никсън.

— В колата ми няма климатик.