Джанет Еванович - Стефани Плъм или Г-ца 10%

— Какви неща? Нали си деловодителка.

— Това място вече беше заето. Получих друга работа.

— Каква?

Сипах си кетчуп върху рулото и едва потиснах поредната си въздишка.

— Агент по възстановяването.

— Агент по възстановяването — замислено повтори майка ми. — Франк, имаш ли представа какво е агент по възстановяването?

— Да — отговори той мрачно. — Ловец на обвиняеми.

Майка ми се плесна по челото и завъртя очи.

— Стефани, Стефани, Стефани! Какво ти става, за бога? Това не е работа за една почтена млада дама.

— Това си е почтена и законна работа — възразих. — Нещо като ченге или частен детектив.

Всъщност никога не бях смятала някоя от тези две служби за особено почтена.

— Но ти не разбираш нищо от тази работа.

— Съвсем просто е — казах самоуверено. — Вини ми дава беглец, аз го намирам и го придружавам до полицията.

— Какъв беглец? — поинтересува се майка ми.

— Човек, който не се е явил в съда за делото си.

— Вероятно и аз бих могла да стана ловец на престъпници — намеси се баба Мазур. — Малко допълнителни пари ще ми дойдат добре. Мога да се втурна по петите на бегълците заедно с теб.

— Господи! — изстена баща ми.

Мама не им обърна внимание.

— Трябва да се научиш да правиш калъфи за мебели. Хората винаги имат нужда от тях — посъветва ме тя, после се обърна към баща ми. — Франк, не мислиш ли, че Стефани трябва да се научи да прави калъфи? Според мен това е чудесна идея.

Усетих как мускулите ми се стягат и направих безуспешен опит да се отпусна. Казах си, че трябва да се успокоя и да гледам по-леко на нещата. Това беше добра тренировка за утре сутринта, когато възнамерявах да посетя майката на Морели.

Ако се съдеше по стандартите в махалата, майка ми беше второкласна домакиня в сравнение с майката на Джоузеф Морели. Майка ми не е мърлячка, но госпожа Морели беше домакиня герой. И Господ не можеше да създаде по-чисти прозорци, да направи прането по-бяло или да приготви по-хубав сладкиш от нея. Тя никога не пропускаше неделната литургия, продаваше продукти на „Амуей“ в свободното си време и ужасно ме плашеше с проницателните си черни очи. Не се надявах, че ще доносничи за сина си, но все пак бях длъжна да я разпитам. Не исках да оставя нито един камък непреобърнат.

Навремето бащата на Джо можеше да бъде купен за петара и няколко бири, но той вече бе мъртъв.

Тази сутрин реших да затвърдя професионалния си имидж, затова облякох елегантен костюм от бежов лен, чорапогащник, високи токчета и дискретни перлени обици. Паркирах до бордюра, изкачих няколкото стъпала до къщата и почуках на вратата на семейство Морели.

— Охо — каза мама Морели, застанала на прага и втренчена в мен с презрението, обикновено предназначено за атеисти и досадни продавачи. — Виж ти кой е дошъл рано-рано сутринта. Малката госпожица ловец на хора.

После повдигна брадичката си още малко и добави:

— Чух за новата ти работа и нямам какво да ти кажа.

— Трябва да намеря Джо, госпожо Морели. Не се е явил на делото си.

— Сигурна съм, че е имал основателна причина.

Да бе. Например това, че е виновен.

— Ще ви оставя картичката си за всеки случай. Вчера си поръчах нови визитни картички.

Зарових из огромната черна чанта. Намерих белезници, лак за коса, фенерче, четка за зъби. Но никакви картички. Завъртях чантата, за да погледна вътре, и револверът ми падна на зеления мокет.

— Пищов! — изсумтя мама Морели. — Накъде отива светът! Майка ти знае ли, че носиш оръжие? Ще й кажа. Ще й звънна още сега.

Изгледа ме с върховно отвращение и затръшна вратата под носа ми.

Бях на тридесет години, а госпожа Морели щеше да ме наковлади на майка ми. Това е възможно само в Бърг. Вдигнах револвера, метнах го в чантата и намерих картичките. Пъхнах една под вратата. После изминах краткото разстояние до дома на родителите ми и използвах телефона им, за да звънна на братовчедка ми Франси, която знае всичко за всички.

Тя ми обясни, че Джо отдавна бил изчезнал и вероятно вече носел фалшиви мустаци. Бил ченге и имал връзки. Знаел как да се сдобие с нова социална осигуровка и да започне отначало някъде далеч оттук. После ме посъветва да се откажа, тъй като никога нямало да го намеря.

Интуицията и отчаянието обаче ми казваха друго, затова се обадих на Еди Газара, ченге в Трентън и един от най-добрите ми приятели, откак се помнех. Не само добър приятел, но и беше женен за братовчедка ми, Шърли Ревлата. Защо Газара се бе оженил за Шърли бе пълна загадка за мен, но бракът им продължаваше вече единадесет години, така че явно между тях имаше нещо сериозно.