Джанет Еванович - Стефани Плъм или Г-ца 10%

— Търся Джо Морели — казах най-после. — Виждал ли си го?

Рамирес поклати глава.

— Не познавам Джо Морели. Знам само, че застреля Зиги. — Той се обърна към мъжете в залата. — Някой от вас да е виждал Джо Морели?

Никой не отговори.

— Казаха ми, че имало свидетел на престрелката, но бил изчезнал — обясних. — Имаш ли някаква представа кой може да е той?

Отново никакъв отговор. Продължих упорито с въпросите.

— Ами Кармен Санчес? Познаваш ли Кармен? Зиги говорил ли ти е някога за нея?

— Задаваш прекалено много въпроси — рече Рамирес.

Стояхме близо до големите старомодни прозорци в залата и — без никаква определена причина освен инстинкта — насочих вниманието си към сградата отсреща. Отново видях неясната фигура на прозореца на третия етаж. Реших, че е мъж, но не можех да определя дали е бял, или чернокож. Не че имаше значение.

Рамирес погали ръкава на сакото ми.

— Искаш ли кола? Тук имаме автомат за напитки. Ще те черпя една кола.

— Благодаря за предложението, но ме чака доста натоварена сутрин и трябва да вървя. Ако забележиш Морели, звънни ми. Ще ти бъда благодарна.

— Повечето момичета се смятат поласкани, ако Шампиона им предложи да ги черпи кола.

Помислих си, че аз определено не влизам в тази група, а съм от момичетата, които смятат, че на Шампиона му хлопа дъската. А и никак не ми харесваше атмосферата в залата.

— Наистина бих се радвала да остана и да пийна една кола, но имам ранна среща за обед.

Да бе, с кутия смокини.

— Не е хубаво непрестанно да бързаш. Би трябвало да останеш и да си починеш малко. Приятелят ти няма да има нищо против.

Размърдах се леко и се опитах да се отдръпна, като продължих да лъжа енергично.

— Всъщност имам делова среща със сержант Газара.

— Не ти вярвам — каза Рамирес.

Усмивката му се изкриви и всякакви следи от цивилизованост изчезнаха от гласа му.

— Мисля, че лъжеш за срещата.

Усетих как стомахът ми се свива от паника и си заповядах да не се шубелисвам прекалено много. Рамирес си играеше с мен. Перчеше се пред приятелите си. Вероятно се чувстваше засегнат от факта, че не се подадох на чара му, и държеше да си запази гордостта.

Погледнах си часовника.

— Съжалявам, че мислиш така, но трябва да се срещна с Газара след десет минути. Никак няма да е доволен, ако закъснея.

Отстъпих назад, но Рамирес ме сграбчи за врата — заби пръсти в него с такава сила, че се свих.

— Няма да ходиш никъде, Стефани Плъм — прошепна той. — Шампиона още не е приключил с теб.

Тишината в залата беше потискаща. Никой не помръдваше. Никой не възрази на Шампиона. Погледнах всеки от мъжете, но ми отвърнаха празни погледи. Никой нямаше да ми помогне. За първи път усетих истински страх.

Сниших глас, за да отговоря на мекия шепот на Рамирес.

— Тук съм като член на силите на реда. Дойдох да търся информация, която да ми помогне за арестуването на Джо Морели. Не съм ти давала повод да разтълкуваш намеренията ми неправилно. Държа се професионално и очаквам да зачетеш това.

Рамирес ме придърпа към себе си.

— Трябва да разбереш нещо за Шампиона — каза той. — Първо, не го учи на уважение. Второ, трябва да знаеш, че той винаги получава онова, което иска. — Той ме разтърси. — Знаеш ли какво иска Шампиона в момента? Иска да си мила с него, бебче. Наистина мила. Трябва да се реваншираш за това, че му отказа. Да му покажеш уважението си.

Кретенът се вторачи в гърдите ми и добави:

— И да му покажеш страха си. Страхуваш ли се от мен, кучко?

Всяка жена с коефициент на интелигентност над 12 би се страхувала от Бенито Рамирес.

Той се изкикоти и космите по ръцете ми настръхнаха.

— Вече си уплашена — доволно прошепна той. — Направо помирисвам страха ти. Обзалагам се, че си подмокрила гащите. Май трябва да бръкна и да проверя.

Имах револвер в чантата и бях готова да го използвам, но не и докато всичко останало не се провалеше. Десетте минути инструкции не ме бяха превърнали в добър стрелец. Е, това не беше проблем, все пак не исках да убивам никого. Исках само да ги уплаша достатъчно, за да мога да се измъкна. Плъзнах незабележимо ръка в чантата си и напипах револвера.

Заповядах си да го хвана здраво и да го насоча към Рамирес със сериозен и заплашителен вид. Можех ли да натисна спусъка? Честно казано, не бях сигурна. Определено имах съмнения. Надявах се, че няма да се стигне чак дотам.

— Пусни ми врата — наредих твърдо. — Предупреждавам те за последен път.

— Никой не казва на Шампиона какво да прави изръмжа Рамирес.