Джанет Еванович - Стефани Плъм или Г-ца 10%

— Ами Кармен? — попита Рейнджъра.

— Никой не си спомня да я е видял. Последната статия е написана седмица след стрелбата и Кармен не се е появявала оттогава.

Рейнджъра кимна.

— Има ли още нещо?

— Май това е всичко.

— Онзи тип, когото Морели е гръмнал, е работел за Бенито Рамирес. Това име говори ли ти нещо?

— Рамирес е боксьор.

— И нещо повече. Той е шибано чудо. Тежка категория. Най-сериозното нещо, което някога се е случвало в Трентън. Тренира във фитнес зала на улица „Старк“. Зиги бил от най-близкото му обкръжение. Понякога дори му бил спаринг-партньор. Но Рамирес го държал най-вече като бодигард и момче за всичко.

— По улиците говори ли се защо Морели е застрелял Кулеса?

Рейнджъра ме изгледа замислено.

— Не. Но сигурно си е имал основателна причина. Морели е свестен тип, а ако ченге иска да очисти някого, винаги може да го направи по-добре.

— Дори свестните ченгета допускат грешки.

— Не като тази, маце. Не и Морели.

— Какво точно искаш да ми кажеш?

— Искам да те посъветвам да си много внимателна.

Внезапно стомахът ми се сви. Тук не ставаше дума за весело приключение, по време на което мога да изкарам някой долар. Залавянето на Морели щеше да е адски трудно. А предаването му на съда щеше да е направо гадно. Той не беше любимият ми човек, но не го мразех достатъчно, за да искам да прекара остатъка от живота си в затвора.

— Все още ли искаш да го пипнеш? — попита ме Рейнджъра.

Не отговорих.

— Ако не го направиш ти, ще го направи някой друг — обясни ми Рейнджъра. — Това е нещо, което трябва да запомниш. И не трябва да му мислиш прекалено много. Просто си вършиш работата и залавяш беглеца. Човек трябва да има доверие в системата.

— Ти доверяваш ли й се?

— Определено ми харесва повече от анархията.

— В този случай има много пари. Ако си толкова добър, защо Вини не възложи Морели на теб? Защо въобще го е дал на Морти Байърс?

— Действията на Вини невинаги могат да бъдат обяснени.

— Има ли още нещо, което трябва да знам за Морели?

— Ако си искаш парите, по-добре ще е да го откриеш бързо. Носи се слух, че съдът е най-малкият му проблем.

— Да не искаш да кажеш, че някой е поръчал убийството му?

Рейнджъра се престори, че натиска спусък.

— Бам!

— Сигурен ли си?

Той сви рамене.

— Повтарям ти каквото съм чул.

— Става все по-заплетено — отбелязах умно.

— Както вече ти казах, не мисли за това. Твоята задача е проста. Намираш човека и го водиш в полицията.

— Мислиш ли, че мога да го направя?

— Не.

Ако се опитваше да ме обезкуражи, това определено беше грешният отговор.

— Ще ми помогнеш ли все пак?

— Стига да не споделиш това с никого. Не искам да си проваля имиджа и да ме помислят за добро момче.

Кимнах.

— Добре. Откъде започваме?

— Първо трябва да те екипираме. А докато избираме железарията ти, ще ти разкажа за закона.

— Няма да е прекалено скъпо, нали?

— Времето и знанията ми ще са безплатни, защото те харесах, а и винаги съм искал да бъда професор Хигинс, но белезниците струват четиридесет долара. Имаш ли нещо в кредитната карта?

Нямах абсолютно нищо. Бях оставила в заложната къща няколкото си хубави бижута и бях продала канапето от всекидневната на един от съседите си, за да мога да си платя вноските по картата. Основните ми домакински уреди бяха отишли за колата. Бяха ми останали само малко пари, които упорито отказвах да докосна. Пазех ги за лечение в ортопедията, след като кредиторите ми счупят капачките на коленете.

Е, по дяволите, парите бездруго сигурно нямаше да стигнат за нови колене.

— Е, имам няколко долара — казах накрая.

Метнах новата си голяма чанта от черна кожа на пода до стола и се настаних до масата. Мама, татко и баба Мазур вече седяха нетърпеливо и чакаха да узнаят как е минала срещата ми с Вини.

— Закъсня с дванадесет минути — отбеляза мама. — Ослушвах се за сирени. Не си катастрофирала, нали?

— Работих.

— Вече? — извика тя и се обърна към баща ми. — Днес е първият й работен ден, а братовчед ти вече я кара да работи извънредно. Трябва да поговориш с него, Франк.

— Нещата не стоят по този начин — казах аз. — На плаващо работно време съм.

— Баща ти работи в пощите тридесет години и нито веднъж не закъсня за вечеря.

Не успях да потисна тежката си въздишка.

— Защо въздишаш? — веднага попита майка ми.

— И каква е тази нова чанта? Кога я купи?

— Днес. Трябва да нося някои неща със себе си — заради новата работа. Имам нужда от по-голяма чанта.