Джанет Еванович - Стефани Плъм или Г-ца 10%

Авантата излезе от къщата след няколко минути. Тръгна си сам и без черния сак. Леле Боже! Следа. Какви бяха шансовете Джо Морели да седи в къщата със сака в скута си? Реших, че са минимални. Вероятно си заслужаваше да проверя. Имах две възможности. Или веднага да повикам полицията, или да проведа свое собствено разследване. Ако се обадех в полицията, а Морели не беше тук, щях да приличам на идиот, а ченгетата можеха да не проявят разбиране и да не са готови да ми помогнат следващия път. От друга страна, нямах никакво желание да разследвам сама. Това не беше подходяща мисъл за човек, току-що започнал работа като ловец на престъпници, но не можех да я пропъдя от главата си.

Седях и зяпах къщата. Надявах се, че по някое време Морели ще се изнесе оттам и няма да ми се наложи аз да влизам. Погледнах си часовника и си помислих за ядене. Все пак на закуска бях пила само бира. Пак насочих очи към къщата. Ако приключех с тази задача, можех да се понеса към златните арки на „Макдоналдс“ и да си купя един хамбургер с дребните монети, които ми бяха останали. Добра мотивация.

Поех си дъх, отворих вратата и слязох от колата. Подканих се да действам. Не трябваше да превръщам нещо толкова просто в голяма работа. Джо вероятно дори не беше тук.

Тръгнах решително по тротоара, като си говорех сама. Стигнах до къщата и влязох без колебание. Пощенските кутии във вестибюла показваха, че апартаментите са осем. Всички кутии си имаха табелки с имена — освен онази на апартамент 201. Нито едно от имената не беше Морели.

Поради липса на по-добър план, реших да изпробвам загадъчната врата. Докато стигна до втората площадка, сърцето ми вече биеше лудо. Утеших се с мисълта, че това е сценична треска. Абсолютно нормално. Пак си поех дъх и без помощта на мозъка си успях да се придвижа до съответната врата. Някаква ръка почука по нея. Боже, това беше моята ръка.

Долових движение зад вратата. Някой стоеше от другата страна и ме наблюдаваше през шпионката. Морели? Бях убедена в това. Усетих как сърцето ми бие в гърлото. Защо, по дяволите, правех това? Аз си бях доставчик на евтино бельо. Какво ми разбираше главата от залавяне на убийци?

Напомних си, че не трябва да мисля за Джо като за убиец. А просто като за мъжествен кретен. За човека, който ме вкара в лошия път, а после надраска подробностите за случката на стената на мъжката тоалетна в ресторанта на Марио. Прехапах устни и се усмихнах глупаво на човека зад шпионката. Казах си, че никой мъжествен кретен не може да устои да не се притече на помощ на една тъпа патка.

Минаха още няколко секунди. Почти чувах как Морели ругае безмълвно и се чуди дали е разумно да отвори. Махнах с ръка пред шпионката — колеблив, незаплашителен жест, с който му показвах, че знам за присъствието му.

Резето изтрака, вратата се отвори и се озовах лице в лице с Морели. Стойката му беше агресивна, а гласът — изпълнен с нетърпение.

— Какво има?

Беше по-солиден, отколкото го помнех. По-ядосан. Очите му бяха далечни, а устата — по-цинична. Бях дошла да търся момче, което можеше да е извършило убийство от страст. Подозирах обаче, че човекът срещу мен може да извърши професионално убийство.

Забавих се за миг, за да овладея гласа си и да измисля добра лъжа.

— Търся Джо Джуниак…

— Сгрешили сте апартамента. Тук няма Джуниак.

Престорих се на объркана и се насилих да се усмихна.

— Извинете.

Отстъпих една крачка и тъкмо се канех да се втурна надолу по стълбите, когато Морели ме позна.

— Боже Господи! — извика той. — Стефани Плъм!

Този тон ми беше добре познат. Баща ми го използваше, когато хванеше псето на семейство Смълен да вдига крак над хортензиите му. Реших, че това не е проблем за мен — още в самото начало си изяснявахме, че между нас не кипи бурна любов. Това улесняваше работата ми. Така че казах:

— Джоузеф Морели. Каква изненада.

Той присви очи.

— Да. Страхотна. Също като онзи път, когато ме прегази с колата на баща си.

За да избегна сблъсъка, реших да дам някакво обяснение, но пък не се чувствах длъжна да лъжа убедително.

— Беше случайно. Кракът ми се хлъзна върху педала.

— Не беше случайно. Ти се качи на бордюра и ме подгони по тротоара. Можеше да ме убиеш.

Той се наведе напред и огледа коридора.

— Всъщност какво правиш тук? Прочела си за мен във вестниците и си решила, че животът ми не е достатъчно сложен?

Добрите ми намерения се изпариха.

— Въобще не ми пука за шибания ти живот — отговорих рязко. — Работя за братовчед ми Вини. Нарушил си съдебната гаранция.