Кони Мейсън - Лъвското сърце

— Какво каза, че да ядосаш съпруга си? — запита отец Кадък, когато се присъедини към нея след няколко минути.

— Всичко, което казвам или правя, го ядосва, освен… — Думите й секнаха. — Защо, о, защо настояхте да се ожени за мене?

Отец Кадък се вгледа в лицето й, после кимна, като че ли удовлетворен от това, което беше видял.

— Дай му време, дете. Мъж като Лъвското сърце трябва да бъде отведен нежно към любовта.

Ванора ахна.

— Любов! Любовта е последното, което искам от Лъвското сърце. Той не знае какво означава тази дума.

— Лошо ли се държи с тебе? Бие ли те? Може би трябва да поговоря с него.

— Не, отче, той не ме наранява. — Раменете й се вцепениха. — Не бих го позволила. Но мислех за нещо — изрече тя полека. — Щом той замине, може би трябва да намеря сър Рен и да го предупредя да внимава, защото Лъвското сърце е тръгнал на лов.

— Твърде опасно е — предупреди я отец Кадък. — Ами ако се натъкнеш на Лъвското сърце?

— Няма. Ще се облека като рицар и имам меч, за да се защитя. Да, решила съм. Ще тръгна утре сутрин след литургията.

Лъвското сърце нареди да спрат на билото на един скалист хълм и погледът му обходи безплодната земя, докато конете пиеха от ромолящия поток. Не беше видял нищо, което да подсказва присъствието на Черния вълк или неговата армия, и това го озадачаваше.

Беше започнал да вярва, че Луелин е избягал и вече не представлява заплаха. Но още не беше готов да се върне в кулата. Два дни далече от Ванора не бяха достатъчни. Страстта му за нея още бушуваше. Започваше да се страхува, че отдалечаването не е отговорът. Нищо не можеше да утоли жаждата му за страстната малка вещица, за която се беше оженил, освен да я има в леглото си и да се люби с нея, докато не се почувства прекалено изтощен да се движи, камо ли да мисли.

Джайлс забеляза рицаря, яздещ по пътеката под тях, и му го посочи. Възбуда разтърси Лъвското сърце, когато видя поръбената с бяло надризница на рицаря. Тайнственият Бял рицар! Стисна здраво юмруци и потръпна от жаждата да наниже негодника на меча си.

Ако не беше Белият рицар, Луелин нямаше да избяга и той нямаше да се види натоварен със съпруга. Нямаше да срещне Ванора, камо ли пък да се ожени за нея.

— Ще го подгоним ли? — запита Джайлс, изваждайки Лъвското сърце от замислеността му.

— Остани тук с мъжете — заповяда той. — Негодникът е мой. Причини ми много мъка и възнамерявам да сложа край.

С лице, стегнато в твърди линии, Лъвското сърце възседна коня си и препусна. Тръгна по следите на рицаря, изоставайки нарочно, за да не бъде забелязан. Стори му се, че рицарят е прекалено уверен в себе си, твърде самоуверен. Изглежда, не обръщаше внимание на опасността, сякаш тя не съществуваше за него. При Луелин ли отиваше? Лъвското сърце реши да го последва и да разбере.

Ванора яздеше блажено към Драймиър в приятен тръс, надявайки се да намери рицарите на Крагдън благополучно скрити в кулата на Дафид. Трябваше да ги предупреди да не мърдат оттам, за да не би патрулът на Лъвското сърце да ги открие.

Денят беше хубав, макар и малко хладен. Зимата щеше да пристигне неусетно и тя си припомни всички работи, които трябваше да бъдат свършени, преди да настъпи студеното време. Разсеяността й беше толкова голяма, че не разбра, че я следят, докато не усети кожата на тила й да настръхва и долови нечие заплашително присъствие.

Извръщайки се на седлото, тя не видя нищо освен гората и бягащите й сенки. Точно когато започваше да мисли, че въображението й си прави шеги, го видя.

Лъвското сърце!

Защо не го беше видяла по-рано? Колко време я беше следвал? Забивайки шпори в хълбоците на коня си, тя препусна през гората и хлътна в една широка долина, която лежеше между два високи хребета. Ясно осъзнавайки, че не може да отведе Лъвското сърце до Драймиър, тя рязко промени посоката и се насочи към хълмовете. Имаше шанс да се изплъзне на Лъвското сърце на неравна местност, а не на открито.

Хвърляйки поглед през рамо, Ванора бе смутена да види Лъвското сърце бързо да скъсява разстоянието помежду им. Хълмовете даваха единствената възможност за бягство, но тя се страхуваше, че няма да може да стигне навреме до тях. Следващата й възможност, която се беше надявала да избегне, беше да остане и да се бие.

Извръщайки се рязко, с меч в едната ръка и щит в другата, тя зачака Лъвското сърце. Той я настигна в облак прах и спря, а конят му затанцува в кръг около нея. Макар че наличникът му беше спуснат, тя би го познала навсякъде. Мощното му тяло на воин й беше толкова познато, колкото нейното собствено. Никаква ризница не можеше да скрие силата на крайниците му или ширината на раменете му.