Кони Мейсън - Черният рицар

Дрейк вдигна очи към Дъф. Не беше необичайно умиращ човек да иска вода, макар че тогава тази молба, идваща от Уолдо, не му се бе сторила странна. Но гневът и страхът бяха взели връх у него. Сега, когато Дъф отвори дума за това, умът му започна отново да работи. Ако Уолдо не е молел за вода, тогава… Мислите му се блъскаха бясно. Сърцето му заби бързо. Уиндхърст беше построен на стръмен бряг, надвиснал над морето. Наоколо имаше вода. Много вода.

— Уолдо не може да е отвел Рейвън много далече — отбеляза Дрейк, а вълнението му растеше.

— Защо не се беше сетил за това по-рано?

Внезапно в ума му се изпречи друга мисъл, толкова страшна, че не можеше да я изрече с думи. Сякаш прочел мисълта му, Дъф я изказа вместо него.

— Мислиш ли, че Уолдо е хвърлил Рейвън в морето?

Дрейк затвори очи, за да не избухне от болката, която предизвикваха думите на Дъф. После си спомни какво беше казал Уолдо. Тръпка на облекчение премина през тялото му.

— Не. Рейвън е жива. Ще я намерим близо до вода.

Сър Джон, който се беше присъединил към тях на главната маса, чу разговора и скочи на крака.

— Сега има прилив, но скоро, когато дойде отливът, всички хора от гарнизона ще слязат на пясъка под брега. Не се страхувай, милорд, ще намерим твоята милейди.

— Погрижи се всеки да има рог — заповяда Дрейк. — Човекът, който я открие, трябва да изсвири два пъти с рога си.

— Да — каза сър Джон и излетя навън.

— Моля се да намерите милейди Рейвън жива и здрава — каза милейди Уила. — Двете с нея отначало не бяхме в добри отношения, но моят брак с Дъф промени всичко. Надявах се да се помирим с нея и да станем приятелки. Еър не е много далече от Чърк и ще можем често да си ходим на гости.

— Ще я намерим, милейди Уила — каза Дрейк с мрачна решителност.

Той не можеше да бъде сигурен само в какво състояние ще я намери. Нямаше как да узнае какво е направил Уолдо с нея.

Рейвън се размърда и изстена. Доколкото можеше да прецени, беше прекарала в пещерата две нощи. Беше жадна и гладна. Можеше да издържи на глада, но жаждата беше почти непоносима. Беше се опитала да ближе влагата от стените на пещерата, но противният смрад я удряше в носа. Но в момента не я тревожеше нито жаждата, нито гладът. Тялото й се беше схванало и я болеше жестоко, беше й студено.

Часове наред мислите на Рейвън се бяха връщали към Дрейк. Образът му танцуваше пред очите й, здрав, силен, с непобедимо тренирано тяло на воин. Любовта с него я оставяше жадна за още, винаги за още повече, и той никога не я беше разочаровал. Обичаше го толкова много, че чак я болеше. Той беше надменен и властен, понякога непредсказуем, но тези качества бяха част от онова, което го правеше така привлекателен. Дори сега, измъчвана от болка, глад и жажда, тя можеше да затвори очи и да си припомни силните му ръце.

И лицето му. Никой мъж не можеше да бъде толкова красив, колкото Черния рицар.

Мислите й се разбягаха, когато забеляза как дневната светлина нахлува през отвора на пещерата. Още един ден без надежда за избавление, помисли си тя съкрушено.

През изминалото денонощие Рейвън много беше мислила за отчаяното си положение. Ако не искаше тази пещера да се превърне в неин гроб, трябваше да излезе навън.

Използвайки стената зад себе си като опора, тя успя да се изправи на крака, мъчително, сантиметър по сантиметър, докато се изправи на вързаните си крака. Болката пронизваше костите й и тя едва не припадна, но желязната й воля не й позволи да се строполи долу. Когато болката поутихна и стана по-поносима, тя се оттласна от стената и заподскача към изхода на пещерата. Светлината я заслепи. Тя премига два пъти, после се загледа надолу към разбунтуваното море под нея.

Приливът беше дошъл и тясната пясъчна ивица беше се скрила под него. Рейвън се сниши към земята, гледайки как водата се разбива в скалите долу, и се запита как ли ще успее да преодолее стръмния склон, без да си помага с ръцете и краката. Докато не дойдеше отливът, не биваше да предприема никакви подобни опити.

Рейвън погледна нагоре и ужасно съкрушена разбра, че никой, който застане горе на брега и погледне надолу, няма да я види. Нямаше друго решение. Трябваше да стигне до пясъка. Връхлетя я страх. Вкочаненото й тяло й пречеше, голяма беше опасността да падне и да нарани бебето, което носеше. Каква дилема.

Една издатина на скалата, врязала се в стръмнината на брега, се забиваше в задните части на Рейвън и тя се премести, за да си намери по-удобно място. За съжаление по склона на брега нямаше удобни места, той целият беше в стърчащи назъбени скали. Тя въздъхна и се загледа в бушуващите вълни, чудейки се кога ще дойде отливът и какво ще прави, когато той дойде.