Ким Робинсън - Айсхендж

— Естествено, нищо не помня. И не бих казал, че съжалявам.

— Предпочиташ привилегирования си уют.

— Както и ти — кимна Бодила. — Моля те, не започвай да се горещиш. Колко ли пъти сме си приказвали за същото… Щом се почувстваш добре, започват да те налягат угризенията. Затова ли толкова ти харесват твоите досадни разкопки? И се мусиш, че сега не ти позволяват да ровиш отново. Не се сърди, ще се погрижа да получиш каквото искаш.

— Нямаш достатъчно заслуги като член на комитета, за да се погрижиш за каквото и да било. Още цял век ще бъдеш момче за всичко. А комитетът ще ме допусне до разкопки в Нов Хюстън едва когато изтече деканският ми мандат. Не по-рано.

Той се усмихна.

— Но пък ще получиш тъй жадуваното разрешение. И ще знаеш на кого го дължиш.

— О, да — промърморих и се отпуснах на огромните възглавници. — Но как да ти се отблагодаря, Бодил? Какво мога да ти дам нещастникът аз, един жалък професор в университета? Та ти имаш…

Махнах с ръка към ярката панорама на Александрия. А той пак вдигна рамене — красиво движение, което безуспешно се опитвах да наподобявам.

— Предостатъчно е, че ми е приятно с тебе.

— Не разбирам защо.

— Понякога и аз не разбирам! — засмя се Бодила. — Но обикновено не си толкова опак.

— Аха, това ли било… — Сведох поглед. — Аз съм твоят питомен учен, нещо като домашен любимец. И на двама ни е ясно. Чудя се още колко ли такива любимци имаш.

Мълчанието се проточи. Бодила пристъпи към музикалния пулт, натисна два-три клавиша — прозвуча меланхоличното начало на едно от най-протяжните изпълнения на Джанго. След миг той забеляза, че го гледам напрегнато, и насочи лулата си към мен.

— А ти още колко покровители имаш?

— Нито един!

Бодила се засмя и отново застана пред прозореца.

— Може би е по-добре, че забравяме миналото си. Какъв ли товар бихме могли да понесем, преди да рухнем под цялата нетърпима глупост на живота?

— Но бихме могли да се научим как да я преодолеем.

— Възможно е, но се съмнявам. Само че в момента нямаме друг избор. Хялмар, мисли си за онези твои разкопки. Когато се добереш до Нов Хюстън, ще бъдеш в стихията си, насред необятната пустош, затънал в кал и никому ненужни боклуци, за да се ровиш в загадките на древността. Нима има нещо по-хубаво на света?

Усетих, че пак ми се присмива, но неговото наслаждение от собствения му чар, самият му вид, изгледът към града и Ноктис Лабиринтис отвъд, музиката — всичко ме изпълни и облекчи настроението ми. Или причината беше друга? Психическите ми състояния се сменят, но не знам защо, и то твърде често в присъствието на Бодила.

— Няма ли да си легнеш? — попитах го.

Районът на кратерите — гъстотата им в централните и южните плата е стотина пъти по-голяма, отколкото в северните равнини. Тази част от планетата е на 3,9 милиарда години.

Разкопките са преди всичко бавен труд. Мястото постепенно се превръща в малко подобие на самостоятелна култура — отчасти дължаща се на работещите тук хора, отчасти на находките. Според оценката на Макнийл на дъното на кратера е имало 3500 сгради, а Калинин пресметна, че около две хиляди от тях бяха все още запазени. Във всички намирахме множество предмети, понякога заедно с обитателите им отпреди триста години. Гробището на външния склон се разпростираше все повече. Екипът на Калинин откри масов гроб с четиристотин двадесет и осем трупа. Повечето бяха застреляни или убити от взривовете, или пък умрели от задушаване. Сатарвал ги обяви за жертви на бунтовниците. Достатъчно беше да му обърна гръб и да се дръпна настрани, за да покажа какво мисля. Дори Петрини си позволи недоверчиво изражение — когато Сатарвал не го виждаше, но пък аз щях непременно да го забележа.

Както много пъти досега, изкачих се до ръба на кратера, за да се усамотя и да погледам обширните марсиански плата. Тези трупове… Кои ли сред тях бяха на моите родители, на сестрите ми? Но беше глупаво да мисля за това. Важното беше да докажем, че полицията е унищожила града. Какво ли обаче в Нов Хюстън щеше да се приеме като доказателство?

Обиколих половината пръстен, когато забелязах, че някой се катери към мен. Учудих се. След избухването ми вече се отнасяха с мен като с безумец и престанаха да ме безпокоят напразно. Видях, че е Хана, и спрях.

— Какво искаш? — подвикнах й отдалеч.

Тя мълча, докато стигна до мен, и чак тогава каза:

— Идентифицирах търговските знаци на експлозивите, с които са унищожили купола. — Лицето й сякаш пламтеше в потоците кислород от отворите на скафандъра. Явно беше разстроена. — Американски са.