Ким Робинсън - Айсхендж

— Не ме изненадваш.

— Но… — Отвори уста, за да поеме повече кислород, а очите й се насълзиха. Не разбирах какво иска — да я похваля или да я утеша? — Защо американците?…

— Естествено е — отсякох, раздразнен от нейната наивност. — А според тебе кой притежава тази планета?

— Знам! — ядоса се и Хана. — Ясно е, че те са опората под краката на комитета. Но това тук…

— Нищо ново. Тяхната революция от 1776 година е отдавна забравено минало. Сега Америка управлява империя, част от която сме и ние — най-далечната им колония.

— Не бих казала, че е толкова просто.

— Колония сме, казвам ти! Комитетът е пряко подчинен на американците и руснаците.

Тя седна на един ръбат камък.

— Какво има? — промърморих. — И преди си ме чувала да говоря подобни неща.

— Да, да, само че…

Пак се взря в парчето пластмаса, което държеше.

— Сега се убеди, че е вярно — довърших вместо нея.

Хана кимна. Дожаля ми за нея. И в същото време й се ядосах. Би могла да ми повярва отдавна. Нали затова работеше под мое ръководство — да научи каквото съм си направил труда да изясня за този объркан, нещастен свят? Това е лошото в работата на наставника. Студентите ти започват да вярват само на онова, в което са се убедили лично.

А Хана седеше унило, като че влак бе прегазил кучето й. Настаних се на парче скала, изтръгнато от планинския масив, още когато метеоритът се бе врязал в него и оставил кратер след себе си. Долу работата за деня привършваше. В кафеникавия здрач човек би могъл да се заблуди, че градът тепърва се строи — половината сгради готови, други с натрупани наоколо материали.

Постарах се да й обясня как е станало.

— Боя се, че при нас са се съчетали най-лошите пороци на американската и руската политическа система. — Подхвърлях парче ударно уплътнен базалт на дланта си. — Имали са едни и същи цели спрямо Марс и още преди да станат на Земята толкова близки партньори, вече са командвали заедно тук. За съжаление именно най-неприятните елементи на тези системи са си паснали чудесно. Ето на какво сме подчинени.

— Сигурно е така.

— Но пък най-доброто у американците и руснаците се е сляло, за да предизвика борбата срещу комитета през 2248 година. Поне това е моето мнение. Опит да бъдат осъществени идеали, които никога не са имали шанс на Земята. Но… — захвърлих камъчето към дъното на кратера, — …сама виждаш какво е сполетяло бунтовниците. А след това властите затегнали контрола още по-свирепо.

— Е, поне не ви ли се струва, че вече не ни притискат толкова? Нали в момента сме в Нов Хюстън. А в „Реферативният сборник“ допускат за публикация почти всички получени материали.

— Знаят, че ние сами ще се цензурираме, преди да ги изпратим.

— Но не и вие, Накаяма или Лебедян. Все пак и тримата имате извънредно много публикации. А хората вече могат да се движат свободно по планетата. Поне когато формулярите минат през цялата бюрокрация.

— Онези в „Реферативният сборник“ не ги е грижа за миналото. Опитай да пробуташ аналитична статия срещу комитета и ще видиш какво ще стане. — Пак хвърлих камъче към града. — Въпреки всичко ти си права. Малко ни отхлабиха примките на шиите.

— Може би комитетът е избрал по-либерална политика. Нали има нови членове…

За Бодила ли намекваше? Бе се постарала да не видя лицето й в този миг, преструваше се, че гледа към дъното на кратера. Май опитваше да ми се бърка в живота.

— Мисля, че вече нямат нужда от стегнатата примка. Позволяват малко повече свобода, защото има практическа полза от нея. Нали разбираш — поддържат илюзията за благополучие. Всички са доволни.

— Но вие не сте.

— Ъхъ… — Ето, пак говореше лично за мен! Какво ли се опитваше да постигне? — Сигурно помня прекалено много неща — казах, за да я объркам, но веднага се засмях. — Всъщност почти нищо не помня.

Тя ме изгледа с любопитство.

— Но нали си спомнихте гибелта на града?

— Да, онази вечер на улицата. И вече само помня, че съм си спомнил. Не е същото, обаче ми е достатъчно.

— И искате да докажете, че полицията е виновна за всичко, защото сте бил в града по онова време?

Време беше да я поставя на мястото й. Започвах да се чувствам неудобно.

— И други се опитват да преосмислят историята заедно с мен. Или поне напредват в същата посока. Накаяма и Лебедян са по-възрастни от мен… Питам се дали и те са прозрели истината в някой друг град…

Но Хана вече се бе обърнала към ескалатора.

— Това е Бил! — възкликна тя. Явно не чуваше какво й говоря. — Чудя се дали е дошъл да ме търси.