Ким Робинсън - Айсхендж

— Може и да си бил тук, Хялмар — постара се да ме укроти Петрини, — но едва ли си способен да възстановиш произшествието в паметта си…

— Не беше произшествие, а война… истинско клане, не разбирате ли? Взривиха купола, спуснаха се в кратера с реактивните си раници и… избиха всички! Както стоях на улицата, осени ме проблясък на паметта. На всички ви се е случвало, знаете как е. Спомних си ясно онзи ден. Да, тогава съм бил малък, но съм запомнил.

— Но това е смешно! — викна вбесеният Сатарвал. — Защо да вярваме на някого като вас, толкова предубеден, че…

— Защото бях тук! — изръмжах аз.

В този миг един от студентите се спъна в някакъв прожектор и го обърна към мен. Изведнъж видях отражението си във все още здрава витрина наблизо — нисък, тантурест, с нелепо щръкнала коса над голямата глава, закръглено лице с малки очички, изпъкнали вени по слепоочията… Застаряващ мъж, пламнал от възмущение за нещо, което беше безразлично за останалите. Хана, Бил, Соуза и Хайди също стояха и ме гледаха. Колко ли неловко се чувстваха, докато кресливо се опитвах да им натрапя спомените си, сякаш някой щеше да ми повярва! Отвратен, аз изсумтях и се извърнах, все едно и другите нямаше да ме забележат, ако не се гледам в стъклото.

И все пак помнех какво бях видял на същото това място.

Пак Петрини с неговия обичаен вразумяващ тон:

— Хялмар, нима се опираш на преживелици отпреди триста години? Съгласи се, че това не е особено сигурно доказателство.

Вдигнах рамене в опит да загладя положението.

— Щом и свидетелствата на очевидци вече не са убедителни, значи сме загазили. Казвам ви, че така беше. Бях тук и видях. Нали историята се гради от очевидците. Това ни предлага и самиздатът.

— Дори историите за зелените марсианци ли? — меко възрази той. — А и ние сме археолози в края на краищата.

Поклатих глава и отново огледах тъмните жилища. Отчаянието ме заливаше на вълни.

— Ние сме безпаметни твари! — изпъшках гласно.

Пак гледах безпомощно скалата зад вратата, падащите парчета от купола. Моите студенти се взираха напрегнато в мен и търсеха какъв да е повод да ме измъкнат от неудобното положение. Вярваха ми не повече от Петрини.

Грабен — хлътнал участък в кората на планетата, очертан по дължината си от съпътстващи разломи.

Веднъж казах почти същото на Бодила. Бяхме в неговата спалня на осемнадесетия етаж в кулата Барнард. Бе нагласил прозрачността на прозореца, заел цяла стена, така че да виждаме панорамата. Стоеше до стъклото и наблюдаваше голям полярен орел, понесъл се с мразовития вятър над Александрия. Проснат на леглото, аз се взирах в неговия ясно очертан силует на фона на лилавото небе и последните здрачни отблясъци от орбиталните огледала. Долу примигваха безбройните светлинки на града.

— Ние сме безпаметни същества, Бодил — казах му.

Само аз го наричам Бодил, но той не схваща смисъла на прякора. Неговият баща му дал името Алигзандър Греъм Селкирк, сигурно в изблик на чувство за хумор. Позяпах го как разпалва лулата си и повторих:

— Безпаметни сме и затова делата ни нямат никакво значение. Каквото и да направиш, Бодил, само след век няма да си го спомняш.

— Дотогава няма и да ме интересува — отвърна той и издиша ароматен облак дим. — А и защо ли е нужно да си мъча главата? Винаги мога да прибягна до лекарствата за събуждане на паметта.

— Не вършат работа.

Той вдигна рамене.

— Зависи какво очакваш от тях. Имаме ли избор? Нима би предпочел да си мъртъв? — Засмука енергично лулата. — Такива са нещата от живота.

— Понякога ужасно ми омръзва. Бодил, я се вгледай във всичките онези хора по улиците. Виждаш ли ги? — Приличат на мравки.

— Колко оригинално… Всъщност те наистина са мравки за тебе. Работниците, бедняците, миньорите, които се бъхтат на тази планета, за да печелят нейните собственици на Земята. Нима някога те е било грижа за тях? Живееш си тук като тревата по Сиртис в ледените си цепнатини, откъснат от грубия марсиански живот и неговите мравки.

— В момента и ти си тук, нали?

— Че кой не би избрал да се качи горе, ако може? Само че пак си оставаме впримчени от все същата система. Борим се с оковите, но след време забравяме и най-упоритите си усилия.

— Ако казаното от тебе е вярно, готов съм да се примиря с положението.

— А някога бил ли си беден в пълния марсиански смисъл на тази дума?

— Да. Дори съм се родил в рудник. И израснах в миньорско селище.

— Но спомняш ли си това?