Ким Робинсън - Айсхендж

— След всяка стая — увери ме Хайди, а Бил само ме изгледа намусено.

— Намерихте ли нещо?

— Всичко е подредено в кутии. Сега са във фоайето.

Намръщих се. Точно тук влудяващата мудност на Макнийл щеше да ни е от полза. Хана Ингтал понечи да влезе в стаята, но се закова на място, щом забеляза труповете. Облачета смръзваща се пара излизаха от ноздрите й и падаха към пода.

— Намери Петрини и го доведи — наредих й веднага. — Кажи му, че имам нужда от неговата помощ.

Тя се вторачи в мен, сякаш най-после оправдах подозренията й, че съм полудял.

— Искам и той да види това — добавих търпеливо.

Хана кимна и излезе.

— Не пипайте нищо — казах на останалите. — Когато Петрини дойде, ще продължим работата.

Накарах ги да излязат. Не исках да стоя при онези тела. Лишиха ме от спокойствие, чувствах се объркан, мъчеше ме и нещо, което не успявах да определя. Навън студентите вървяха през пясъчната яма към нашата малка работна палатка — бледосини и кафеникави фигури по улица в жилищен квартал, между две стръмни стени от червен пясък. Погледът ми се плъзна от сенките към тъмния ръб на кратера и небето с цвят на презряла слива. Нямаше звезди. Но някога бяха неизброими, толкова нагъсто… и тази остра миризма на влажен прах, на фиксатор за пясъка…

Моят баща бе избродирал флаг на ивици и със звезда. Каза, че бил на „еднозвездния щат Тексас“, после погледна червената петолъчка и се засмя на някаква неизречена мисъл.

Замаян, направих несигурна крачка по улицата, вдигнах глава към избит прозорец на втория етаж в отсрещната къща… ахнах…

Бях в централата да взема дневната ни порция вода, когато куполът рухна. Куполът падна върху нас. Страхотен трясък, после мощният рев на изтръгналия се нагоре въздух. Затичах се към шкафа, преборих се с лекия скафандър, закопчах шлема и включих подаването на кислород, както ни бяха учили. Възбуден от неочакваният шанс да участвам в битка, аз изтичах на улицата, но не можех да различа нищо в плътния дим. Улицата се тресеше под краката ми, постепенно пушеците се разнасяха, а отгоре се сипеха парчета от купола, носени насам-натам от безумните вихри. Проблясъците по ръба на кратера ме заслепяваха, пред очите ми играеха червени точици, но все пак различавах скалите, големи колкото къщи, подскачащи надолу по стените. Страхът ме зашемети като удар по главата, натика ме насила в друг свят. Втурнах се към дома си с едничката мисъл да се скрия. Препъвах се в някакви криви плоскости — останките от купола, — залутах се в пушилката, после вдигнах глава и видях спускащите се отгоре червени фигури с реактивни раници на гърбовете. Бяха стотици, приличаха на капки кръв, на метеорити, на оживели късове от купола. Червени лъчи пронизваха дима. Препънах се, но скочих мигновено и пак затичах към къщата. Една жена лежеше неподвижно насред улицата. С облекчение изкачих на бегом познатите стъпала, но когато отворих вратата, се почувствах измамен. Фасадата бе останала непокътната, но вече приличаше на нескопосан театрален декор, защото зад нея се виждаше само огромно кафеникавожълто парче от стената на кратера, сплескало нашия апартамент и покъщнината ни до еднометров сандвич от пластмасови плочи. Зяпнах дръжката на вратата. Струваше ми се, че с още един напън бих могъл да съборя цялата фасада.

Бях се пренесъл за миг в този свят на безвремието. Осъзнах, че от безсилие съм седнал на улицата. Потях се обилно. Терморегулаторът на скафандъра не се справяше с внезапната промяна в състоянието ми. Изправих се предпазливо, отидох до отсрещната стена и изкачих стъпалата до входа под зейналия прозорец. Поколебах се, но дръпнах вратата. Кафеникавожълта скала. Затворих пак вратата и седнах на горното стъпало.

Смътно долавях останали в паметта ми бледи образи на моите родители и сестрите ми. Сигурно са загинали тогава. Може би не в самия апартамент, но някъде из града. Иначе властите щяха да ме съберат с тях, когато самоличността на оцелелите е била установена. Насилвах паметта си да ми разкрие какво се бе случило, след като отворих вратата, но имаше само пустота. Нищо както винаги. Изтръгнатите от забравата лица още живееха в мен, но откъснати от всичко друго — ярки като орбиталните огледала в здрачното небе. Пренесени от миналото чрез полъх на улична миризма, чрез сляпата скала, запушила входа, чрез потреса от намерените трупове. Треперех неудържимо и ровех из спомените си, за да науча още нещо. Клатушках се напред-назад върху стъпалото, смазан от силата на чувството какво означава цял град да бъде заличен, да изтребят жителите му… семейството ми…