Нелсън Демил - Школа за магии (Книга първа)

— Цигарата, Майкъл. Непрекъснато я изправяше с пръсти — каза Холис на руски. Салерно се усмихна, намигна му и отговори също на руски:

— Не казвай на никого и ще ти дължа една услуга. Скоро ще имаш нужда от това. — Той потупа Холис по рамото, обърна се и си тръгна.

Марченко тръгна към изхода на чакалнята. Холис мина през малкото фоайе, придружен от двамата гранични патрули на КГБ. Те излязоха през стъклената врата и Марченко отвори задната врата на чакащата ги волга.

Холис видя, че Лиза е на задната седалка.

— Лиза, слизай.

Преди тя да успее да отговори, шофьорът придвижи колата няколко метра по-напред, а Марченко затвори вратата.

— Полковник, правите всичко по-трудно, отколкото би могло да бъде — каза Марченко.

Холис откри, че двамата гранични патрули на КГБ са застанали плътно до него. Тримата мъже в кожени палта, които бе забелязал по-рано, стояха на няколко крачки встрани пред вратата на чакалнята. Помисли си, че ще се почувства по-добре, ако ги накара малко да се потрудят, но крайният резултат щеше да бъде някакво сбиване или хлороформна маска, последвани от белезници и мъчително главоболие. Той пристъпи към колата и Марченко с нелепа учтивост отново отвори вратата. Холис се качи и Лиза го прегърна.

— Сам! Притесних се ужасно… Какво става?…

— Всичко е наред.

Марченко седна на предната седалка и волгата се отдалечи от сградата на летището. Лиза взе ръката на Холис в своите.

— Те ми казаха, че ме чакаш, а после…

— Знам.

— В Шереметиево ли се връщаме?

— Добър въпрос. — Холис натисна дръжката на вратата, но тя едва помръдна. Нещо зазвъня, а на таблото светна лампа.

— Полковник Холис — каза Марченко, — вероятно сте се облегнали на дръжката на вратата.

Холис не отговори. Хвърли поглед през задното стъкло и видя още една волга, в която пътуваха тримата мъже в кафяви кожени палта.

— Отвличат ли ни? — прошепна Лиза в ухото му.

— Трудно е да се каже в тази страна. Понякога се налага да се пита. — Холис се наведе към Марченко. — Комитета?

Ниският мъж се завъртя на седалката си и погледна назад.

— Не, не. Моля ви. Интурист. — Марченко се усмихна. — Толкова, колкото вие сте аташе. — Той отново се разсмя. — И така, тук дойде зимата. А как беше в Москва?

— По-студено — отговори Холис.

— В Москва винаги е по-студено. Знаете ли защо?

— Не. Защо?

— Защото в Москва има осем милиона студени сърца. Затова. Аз съм беларус. Великите руснаци са наполовина татари, всичките. Ние тук сме с по-западен манталитет. Хареса ли ви Москва?

— Много.

— Нима? Шегувате се. Мразя Москва. Но понякога ми се налага да ходя там по работа. Минск е красив град. Германците разрушиха почти деветдесет процента от него и избиха една трета от населението, включително и по-голямата част от моето семейство. Мръсници. Но ние го построихме отново. И то без особено голяма помощ от Москва. Разбирате ли? Арогантните германци и жестоките московци. И по средата кой? Ние.

— Познавам това чувство.

Волгата зави по тесен асфалтиран път покрай оградата на летището. Марченко обърна масивния си гръб към предната част на колата и продължи да говори.

— Но когато в Москва настинат, ние кихаме. Така ли се казва?

— Обратното — отговори Холис.

— Така ли? Когато в Москва кихат, ние настиваме? — Той сви рамене и се обърна с гръб към Холис и Лиза. — Отиваме към вертолетната площадка, естествено. Нямахме време да свалим багажа ви от самолета, така че той ще стигне на летището във Франкфурт утре. Можете да поискате да ви го изпратят в хотела ви във Франкфурт. А за тази вечер разполагате с чантите в багажника на колата. Ако мислите, че мога да направя нещо за вас чрез Интурист, трябва само да ми кажете.

— Вече направихте достатъчно — отговори Лиза.

Марченко се подсмихна.

Волгата зави и се озова на обширна асфалтова площадка, на която беше нарисувано жълто X.

— А — каза Марченко, — ето че пристигнахме. Но вертолета го няма. Напразно сме бързали.

— Може би някой си го е присвоил — каза Холис.

— Да, тук се случват такива неща. Знаете го, разбира се. Хората твърде често си присвояват разни неща. Но мисля, че имаме и още един проблем. Закъсненията.

Волгата спря на края на асфалтовата площадка, без да изключва двигателя. Колата, която ги следваше, се изтегли до тях, а тримата мъже излязоха и застанаха близо до нея.

Марченко погледна първо часовника си, после нагоре към небето.

— А, ето ги. Ще хванете полета на Луфтханза — каза той, вече престанал да се старае да придава искреност на гласа си.