Нелсън Демил - Школа за магии (Книга първа)

— Религиозно е?

— Не, не. Това е Статуята на свободата. Свобода. За вас е. Подарок. Погрижете се за автомобила. Окей?

Портиерът пъхна статуйката в джоба на ливреята си.

— Окей.

Фишър мина през летящите врати и се озова във фоайето на хотела, което бе безлюдно и както на повечето обществени места, задушно. За руснаците топлината означава лукс, помисли Фишър. Огледа се. Фоайето бе изградено предимно от камък и алуминий. Нямаше бар, нямаше вестникарски щанд, нямаше нищо, което да напомня, че се намира в хотел, освен малкото прозорче като на билетна каса в стената отляво. Той реши, че това е регистратурата. Пристъпи към нея и видя, че едно момиче го погледна доста отегчено. Подаде резервацията си от Интурист, паспорта и визата. Тя ги огледа за момент, после, без да каже нито дума, изчезна навътре.

Фишър си каза на глас: „Добре дошли в Русия, господин Фишър. Колко възнамерявате да останете при нас? О, докато дойдат от КГБ да ме вземат… Много добре, господине.“

Фишър се обърна и огледа дългото тясно фоайе. Наоколо нямаше нито пиколо, нито пък друг служител на хотела, с изключение на портиера в стъкленото преддверие. Той видя автомобила си и паркираната зад него полицейска кола.

Мястото беше не само безлюдно, но и злокобно. „Това не е никакъв хотел.“

В същия миг Фишър мярна мъж и жена до колоната в другия край и до ушите му долетя кавга на френски. Бяха добре облечени и симпатични. Жената бе готова да се разплаче. Мъжът махна пренебрежително, съвсем по френски маниер, и й обърна гръб.

„О — промърмори под носа си Фишър, — остави жената на мира. Да можеха моите проблеми да ти дойдат на главата, приятелче.“ Представи си Париж такъв, какъвто го бе видял последния път през юни, и се запита защо ли бе напуснал този град. Навярно някога и Наполеон си бе задавал същия въпрос, когато Москва е горяла в пламъци и е валяло сняг. „Може да е стоял точно тук, помисли си Фишър, на стотина метра от Кремълската стена, зад него — Червеният площад, пред него — Москва река. И той сигурно е имал чувството на обреченост, което изпитват живеещите на Запад, когато идват в тая злокобна земя, и което изпитвам и аз в момента.“

Колата му я нямаше вече отвън, а никой не внесе багажа, и това го притесняваше. Чудеше се къде ли са я откарали. Навярно в главната квартира на КГБ и сега вече я разглобяват на съставните й части. Полицейската кола също бе изчезнала.

Искаше му се да пийне нещо. Погледна часовника си — 20,30. Някой зад него изрече името му:

— Григорий Фийшър.

Обърна се към регистратурата. Жена на средна възраст с къса червена коса, чиито корени обаче бяха черни, с панталон и сако в морскосин цвят, каза:

— Аз съм от Интурист. Мога да видя ваши документи?

Фишър й подаде големия плик. Тя ги прегледа внимателно и вдигна поглед към него.

— Защо закъсняхте?

Рядко му бе задаван подобен въпрос с такъв тон и у него отново се надигна гняв.

— За какво съм закъснял? — отговори рязко.

— Притеснихме се за вас.

— Е, вече няма за какво да се притеснявате, нали? Мога ли да отида в стаята си?

— Разбира се. Сигурно сте изморен. — След кратка пауза тя добави. — Отдавна не съм виждала американец, който да дойде дотук с кола. Младите сега са големи авантюристи.

— И големи глупаци.

— Навярно да. — Тя му подаде документите без паспорта и визата, после му връчи зелено картонче. — Това е вашият пропуск. Носете го винаги със себе си. Ще си получите обратно паспорта и визата, когато си тръгнете от хотела. Длъжен сте да показвате пропуска си, когато ви го поиска някое длъжностно лице.

— Може би ще е добре просто да си го напечатам на челото.

Тя сякаш хареса шегата и се усмихна. Надвеси се над бюрото и каза тихичко:

— Достатъчно дълго вече сте тук и сигурно сте се уверили, че не е лесно за един западен турист да пътува без група, господин Фишър. Гледайте да не привличате вниманието върху себе си.

Фишър не отговори.

— Избягвайте чейндж, далавери с валута, проститутки, политически разговори и не се отклонявайте от програмата си. Давам ви тоя съвет, защото ми изглеждате приятен младеж.

Фишър помисли, че в момента той бе всичко друго, но не и приятен.

— Благодаря. Ще бъда послушен.

Жената задържа погледа си върху него и на Фишър му хрумна неприятната мисъл, че тя като че ли вече знае за неприятностите му и се притеснява за него. Изведнъж я хареса.

— Къде е багажът ми?

— Ще го донесат.

— Скоро ли?

— Веднага.

Той реши, че вече го бяха преровили.